Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

Тя е добър готвач и обича да си похапва. Той твърди, че това крепи брака им вече толкова години.

Карла казва, че бракът им се крепи на нейното съжаление към него и не иска да го разстройва с развод.

Това, на което в действителност се крепи бракът им, е невероятно силното взаимно уважение, което двамата изпитват един към Друг. Споделеното чувство за хумор, вярата, че ги е събрала сила, много по-могъща от тях двамата, и любов, чиста и свята любов.

Така си представях нас със Сторми, ако се бяхме оженили и бяхме доживели до възрастта на Уайът и Карла. Създадени един за друг както спагетите и салатата в кухнята в дъждовна вечер. Само двамата и никой друг. Подобна връзка е така блажена и удовлетворителна за душата, както обилен обяд в изискан парижки ресторант за чревоугодника.

Седя на масата до тях, неканен. Смутен съм, че подслушвам техния прост, но очароващ разговор. Но това е само веднъж и няма да се повтори повече. Няма да блуждая, ще се пренеса веднага щом мога.

След известно време неговият мобилен телефон звъни.

„Дано да е Од“ — казва той.

Тя оставя вилицата, избърсва ръцете си със салфетката и отвръща:

„Ако нещо се е случило с Оди, искам да дойда и аз.“

„Ало — казва шерифът, след като вдига. — Бил Бъртън?“

Бил е собственикът на кафе „Синята луна“.

Шерифът се мръщи.

„Да, Бил. Разбира се. Од Томас? Какво за него?“

Сякаш предусетила бедата, Карла става от масата.

Шерифът отговаря в слушалката:

„Веднага идваме.“

Аз също ставам от масата и се обръщам към него:

„Сър, в края на краищата, мъртвите не говорят. Но и живите не ги чуват.“

Ето коя е голямата мистерия: как съм се озовал от решетката в подземния тунел пред задната врата на кафе „Синята луна“ — пътешествие, за което нямам никакви спомени. Убеден бях, че съм умрял. Посещенията, които направих на Ози, Тери и семейство Портър в техните кухни, не бяха плод на фантазията ми.

По-късно, когато им разказах всичко и им описах какво е правил всеки от тях по време на моето загадъчно посещение, те потвърдиха, че точно така са прекарали вечерта. Всичко съвпадаше.

Бил Бъртън казва, че съм дошъл пребит, раздърпан и окалян на задната врата на ресторанта и съм го накарал да се обади на шерифа Портър. До тогава дъждът бил спрял. Бил съм толкова мръсен, че той изнесъл отвън стол и ми дал бутилка бира. По негово мнение трябвало да се подкрепя.

Тази част не си я спомням. Първото, което си спомням, е, че седях на стола и пиех хайнекен, докато Бил оглеждаше раната на гърдите ми.

— Повърхностна е — каза той. — Драскотина. Кървенето е спряло само.

— Той умираше, когато изтръгна ножа от ръката ми и ме поряза с него — отвърнах аз. — Вече не му бяха останали сили.

Може би това беше вярно. А може би аз самият се нуждаех от подобно обяснение.

Скоро патрулна кола на Полицейски отдел — Пико Мундо сви по уличката и паркира зад ресторанта.

Сирената и сигналните светлини не бяха включени. От нея слязоха шерифът Портър и Карла и тръгнаха към мен.

— Извинете, че ви попречих да си доядете спагетите — казах им аз.

Те си размениха озадачени погледи.

— Оди — обърна се към мен Карла, — ухото ти е разкъсано. Каква е тази кръв по тениската? Уайът, трябва да извикаме линейка.

— Нищо ми няма — успокоих я аз. — Бях умрял, но някой явно не ме искаше сред мъртъвците и ето ме, върнах се.

— Колко бири е изпил? — попита Уайът Бил Бъртън.

— Тази е първата му — отвърна той.

— Уайът, трябва му линейка — настоя отново Карла.

— Не, не е необходимо — възпротивих се аз. — Но Дани е зле и може би ще се наложи санитарите да го свалят на носилка по стълбите.

Карла влезе вътре и се върна с втори стол, сложи го до мен, седна и започна да се вайка заради печалното ми състояние. Уайът повика линейка по полицейската радиостанция.

— Сър, знаете ли какво не му е наред на човечеството? — попитах го аз, когато се върна.

— Много неща не са му наред — отговори ми той.

— Най-голямата дарба, която ни е дадена, е свободната воля. А ние непрекъснато злоупотребяваме с нея.

— Сега не се тревожи за това — намеси се Карла.

— Знаете ли какво е сбъркано в природата? обърнах се към нея. — С всичките й отровни растения, хищни животни, земетресения и наводнения?

— Не се измъчвай излишно, скъпи.

— Когато завиждаме и убиваме в името на това, за което завиждаме, ние рухваме. А когато рухнем, разбиваме на пух и прах устоите на битието ни. И на природата също.