Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

Щом бандитът се просна, мистериозното пищящо същество излезе от сенчестата периферия на казиното и се оказа полуразтопена бронзова статуя на индиански вожд в цял ръст, яхнал кон. Статуята се въртеше около оста си с такава скорост, че триенето й в бетонния под предизвикваше ужасното пищене или виене, а също така изскачаха бели и оранжеви искри.

Докато Робърт още лежеше на пода, а Датура и Андре се бяха вцепенили от вида на наближаващата ги и пищяща бронзова статуя, аз използвах момента, прекрачих до най-близката до мен бензинова лампа и я хвърлих върху другата.

Въпреки че ми липсваше практика в играта на боулинг, този път съборих „кеглите“ точно. Едната лампа се удари в другата, последва кратко присветване, след което залата потъна в почти пълна тъмнина. Изключение правеха само искрите от въртящия се конник.

Когато полтъргайст с мощ, равна на тази на нашия широкоплещест приятел, изригне като вулкан от бурни емоции, много рядко яростта излиза от контрол. Всичко трае, докато духът изчерпи силите си и се умори. Също както рап-певец по време на награждаване с престижни музикални награди вдига скандал, сърди се, но после му минава. В случая развихрилият се дух щеше да ми даде поне още една минута да избягам и да се скрия, а ако имах късмет — дори две или три минути.

В цялата тази суматоха с нищенето, трещенето и дрънченето аз се наведох ниско, за да не бъда ударен или обезглавен от летящите напосоки парчета. Също така примижах, защото треските и останките можеха да ми влязат в очите.

Опитах се да вървя по права линия, доколкото ми позволяваше непрогледният мрак. Целта ми беше да стигна до разрушените магазинчета от другата страна на казиното. Бяхме минали оттам на идване.

Когато се натъквах на купчини и останки, аз заобикалях едни, други прекрачвах, но гледах да не спирам. Ориентирах се пипнешком с двете ръце, като внимавах да не падна на пода, осеян с дъски със стърчащи пирони и други остри метални предмети.

Непрекъснато плюех прах. Дори ушите ми се бяха напълнили с някакъв пух. Кихнах, без да се притеснявам, че в какофонията, организирана от полтъргайста, злодеите ще могат да ме открият.

Но много скоро ме обзе тревога, че съм се отклонил от пътя си и че няма да мога да се ориентирам в тази абсолютна тъмнина. Сериозно се уплаших, че ще се натъкна в мрака на едни пищни форми, притежателката на които ще каже, е ако не „мой нови приятелю“, то поне „мой малки чудати приятелю“.

И това ме накара да се спра.

Измъкнах фенерчето си от колана, но се поколебах дали да го включа, дори и за кратко, колкото да огледам обстановката и да се ориентирам в пространството.

Датура и нейните момчета вероятно се бяха подсигурили не само с бензинови лампи. Сигурно имаха поне един фенер, а може би и три. Ако пък не, Андре щеше да запали косата си и да се остави да го използват като жива факла.

Когато се изчерпеше яростта на духа с войнишката прическа и когато веселата тройка надигнеше глави, те щяха да ме потърсят около тях. Ако разполагаха с фенерчета, в този мрак щяха да са им необходими минута-две, а може би и повече, докато се усетят, че ме няма в създадената от полтъргайста бъркотия.

Ако включех моето фенерче още сега, можеха да видят лъча и да разберат, че съм избягал. Не исках да привличам излишно вниманието им. Всяка минута предимство пред тях ми беше скъпоценна като злато.

Нечия ръка докосна лицето ми.

Извиках като малко дете, уплашено до смърт. Но от устата ми не излезе никакъв звук.

Пръстите нежно се допряха до устните ми, сякаш да спрат вика, който се опитах да издам, но не успях. Нежна ръка, женска.

В този момент в казиното се намираха само три жени. Две от тях бяха мъртви от пет години.

Кандидат-богинята, дори и непобедима с помощта на амулета, в който беше събрала трийсет не знам какво си, дори и да й беше писано да живее хиляда години, защото непрекъснато захранваше с банани змията вътре в себе си, не можеше да вижда в тъмното. Тя нямаше шесто чувство. И не би могла да ме открие без фенерче.

Ръката се плъзна от устните ми надолу по брадичката и към бузата ми. После докосна лявото ми рамо, плъзна се по ръката ми и хвана дланта ми.

Сигурно защото искам мъртвите да почувстват топлота, и те се държат по същия начин с мен. И загадъчната ръка също беше неописуемо по-гладка и чиста от тази с поддържания маникюр на кралицата на телефонния секс. Чиста и честна, силна, но нежна. Искаше ми се да вярвам, че е на Мериан Морис, сервитьорката на коктейли.