Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

— Добро.

— Датура.

— Лъжкиня.

— Интуитивно стигаме до един и същи извод — казах му аз.

— Какъв извод?

— Белият детонира — обясних и посочих с палец белия бутон.

Да си Чудакът Томас е доста интересно, но не е толкова забавно като да си Хари Потър. Ако бях Хари, само с щипка прах щях да произнеса заклинанието „не избухвай в лицето ми“ и всичко щеше да е наред.

Вместо това натиснах черния бутон и поне видимо всичко мина добре.

— Какво стана? — попита Дани.

— Не чу ли „бум“? Вслушай се по-добре и ще можеш да го чуеш.

Хванах снопа от жици, стиснах ги здраво в юмрук и с рязко движение ги отскубнах.

Малкият дърводелски нивелир се наклони на една страна и мехурчето излезе извън зоната на взрива.

— Не съм мъртъв — отбеляза Дани.

— Аз също.

Отидох до струпаните на купчина мебели и извадих раницата, която бях скрил в нишата преди по-малко от час. От раницата извадих сгъваемия нож и отрязах и последните намотки изолираща лента, които свързваха Дани със стола.

Килограмът експлозиви падна на пода с тъп звук подобен на този на средно голямо парче пластилин. Пластичният експлозив може да се задейства само с електрически заряд.

Щом Дани стана от стола, аз прибрах ножа в раницата. Включих фенерчето и го закачих отново на колана.

Сякаш огромен товар ми беше паднал от плещите, а аз на подсъзнателно ниво продължавах да отброявам секундите още, откакто бях избягал от казиното. И припряно си повтарях: „Бързай, бързай, бързай.“

Сякаш се беше разразила война между небето и земята, пустинята се разтресе от нов залп светкавици. Там някъде навътре като стъкло блестяха локвите и реките, образували се от пороя. Една гръмотевица изтрещя толкова силно, че чак зъбите ми изтракаха. Все едно че бях на рокконцерт и цялата мощ на високоговорителите беше насочена към мен. Веднага през счупения прозорец затропаха нови кохорти бягащи плъхове.

Дани се вторачи в природната стихия и само пророни:

— Майко мила!

— Някой безотговорен негодник е убил черна змия и я е окачил на дърво.

— Черна змия ли?

Подадох му раницата, грабнах пушката и надникнах в коридора, фурията с нейната свита още не се виждаше.

Зад мен Дани каза:

— Краката ми направо горят от прехода от Пико Мундо. А бедрото ми сякаш е пълно с ножове. Не знам колко още ще мога да издържа.

— Няма да ходим далеч. Щом минем по въжения мост и през залата с хилядата копия, оттам вече е лесно. Само се постарай да се движиш колкото се може по-бързо.

Той не можеше да се движи бързо. Вървеше по-бавно и отпреди, като влаченето на десния крак беше по-изразено. И въпреки че нямаше навика да хленчи и да се оплаква, почти след всяка крачка тихо охкаше от болка.

Ако намерението ми беше да го отведа директно от „Панаминт“, нямаше да стигнем много далеч, преди харпията и нейните канибали да ни настигнат.

Поведох го на север, по коридора, към площадката с асансьорите. Когато се скрихме там, си отдъхнах.

Оставих пушката и я подпрях на стената с голямо нежелание — в този момент исках тя да се е сраснала биологично с дясната ми ръка и да е свързана пряко с централната ми нервна система.

Докато се мъчех да отворя вратите на асансьора, Дани прошепна:

— Какво си намислил? Да ме хвърлиш в шахтата и да инсценираш злополука, за да се докопаш до картата ми с ядящата мозъци марсианска стоножка?

Отворих вратите и поех риска да светна за секунди с фенерчето и да му покажа, че кабината на асансьора си е на място.

— Няма лампи, отопление, течаща вода, но пък няма и Датура.

— Тук ли ще се скрием?

— Ти ще се скриеш тук, а аз ще се върна да им отвлека вниманието и да ги заблудя.

— Ще ме открият за дванайсет секунди.

— Не, и през ум няма да им мине, че някой е отварял вратите. А и няма да предположат, че си се скрил толкова близо до мястото, където те бяха оставили.

— Няма, защото е глупаво.

— Точно така.

— А те не очакват от нас да постъпим толкова глупаво.

— Бинго.

— Защо и двамата не се скрием тук?

— Защото ще е глупаво.

— И двата заека с един изстрел.

— Започваш да усещаш нещата, компадре.

В раницата ми имаше три резервни половинлитрови бутилки вода. Едната оставих за себе си, а другите две ги дадох на него.

На слабата светлина той се взря в бутилките и каза:

— „Евиан“, а?

— Нека да е „Евиан“ щом предпочиташ. — Дадох му и двете протеинови блокчета с кокос и стафиди. — Запасите ти ще стигнат за три-четири дни, ако се наложи да останеш толкова време.