Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

След като се спрях и поколебах за десет секунди, аз й се доверих и я оставих да ме води.

Докато симпатягата с войнишката прическа изливаше бурните си емоции със силна дандания там някъде зад нас, ние тръгнахме напред, много по-бързо, отколкото аз бях в състояние сам да се движа. Заобикаляхме препятствията, вместо да стъпваме върху тях и уверено и сигурно крачехме, без никакъв страх от падане. Призракът можеше да вижда еднакво добре и на светло, и на тъмно.

За по-малко от минута, след няколко завоя предимно надясно, тя ме накара да се спра. Пусна лявата ми ръка и докосна дясната, в която държах фенерчето.

Когато го включих, видях, че бяхме минали през галерията с магазинчетата и се намирахме в края на дългия коридор, до вратата за северното стълбище.

Моят водач наистина беше Мериан, облечена като индианска принцеса.

Всяка секунда сега беше ценна, но не можех да я оставя така, без да поне да се опитам да поправя злините, сторени от Датура.

— Пуснатото на воля мракобесие от този свят е навредило на сестрите ти. Ти нямаш никаква вина. Накрая, когато и те си отидат оттук, няма ли да искаш да си там… от другата страна, за да ги посрещнеш?

Погледите ни се срещнаха. Тя имаше невероятно красиви сиви очи.

— Върви у дома, Мериан Морис. Там те чака любов, но само ако сама направиш избора си.

Тя погледна към коридора, от който бяхме дошли, после отново към мен. Беше разтревожена.

— Когато отидеш там, питай за Сторми. Няма да съжаляваш. Ако Сторми е права и следващият живот е нашата служба, с нея ще преживееш вълнуващи приключения.

Мериан отстъпи крачка от мен.

— Прибери се у дома — прошепнах аз.

Тя се обърна и си тръгна.

— Върви. Иди си у дома. Остави този свят и продължи да живееш.

Докато се отдалечаваше, тя погледна през рамо, усмихна ми се и изчезна от коридора.

Този път бях убеден, че е минала през завесата.

Отворих вратата към стълбището, шмугнах се бързо вътре и затичах нагоре с всички сили.

Свещите „Клио-Мей“, които внушаваха любов към чаровната млада жена, заиграваща се с духове на мъчители от Гестапо, бяха обагрили стените в червено и жълто.

Въпреки това в този дъждовен ден тъмнината в стая 1203 беше наравно със светлината. Като че някой беше пренесъл тук чудна рисунка на малко куче, което непрекъснато гонеше опашката си и се опитваше да я хване. При всеки светлинен лъч се появяваше нова причудлива сянка. Така светлината неспирно се редуваше с мрака.

Пушката лежеше на пода до прозореца, където я беше оставил Андре. Оръжието беше по-тежко отколкото предполагах. Разбрах го, щом го взех — то веднага ме задърпа надолу.

Не беше от онези пушки с дълга цев, които се използват за лов на патици или дивеч или по каквото там се стреля с дълга пушка. Тази беше с къса цев и пистолетна ръкохватка, подходяща повече за защита на дома или за обир на склад за алкохол.

Полицаите също използват такива пушки. Преди две години с Уайът Портър бяхме попаднали в опасна ситуация, изправени срещу трима собственици на нарколаборатория и техния домашен любимец крокодил. Щях да остана с един крак по-малко и вероятно без тестиси, ако шерифът не беше прибягнал към оръжието 12-и калибър с пистолетна ръкохватка, което много приличаше на това.

Макар и никога да не бях стрелял с такава пушка — в интерес на истината през живота си бях употребил оръжие само един път — веднъж бях гледал как го прави шерифът. Разбира се, това е все едно да твърдиш, че след като си изгледал всички филми с Клинт Истууд начело с „Мръсния Хари“, си станал добър стрелец и квалифициран полицай.

Ако оставех оръжието тук, момчетата можеха да го употребят срещу мен. Ако тези горили ме притиснеха до стената, поне можех да опитам да ги отблъсна с пушката. Щях да си подпиша смъртната присъда предвид факта, че само храната, която бяха изяли на закуска, тежеше повече от мен.

Влетях в стаята, изтичах до пушката, грабнах я, направих физиономия заради допира до нея, но си казах, че още съм млад, за да умирам. Вдигнах я до прозореца и я огледах на отблясъците на редките светкавици. Беше с помпа. Имаше три патрона в цилиндричния пълнител под цевта и един в самата цев. Да, имаше и спусък.

Стори ми се, че бих могъл да я използвам, ако се наложи, но трябва да призная, че увереността ми беше породена най-вече от факта, че наскоро си бях платил вноските по здравната осигуровка.

Огледах пода, после масата, перваза на прозореца, но не видях никъде резервни патрони.