Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

Високият широкоплещест като гардероб мъж с къса коса и дълбоко хлътнали злъчнозелени очи се беше появил, но аз бях толкова ядосан от поведението на Датура, че не го бях забелязал. Видях го сега, когато той внезапно изникна близо до нас.

— Виждала съм фотографията ти, Мериан — повтори Датура. — Симпатична си, но не може да се каже, че си красавица. Ставаш да те използват мъжете, ала не си достатъчно хубава, за да можеш ти да ги използваш и да получаваш от тях това, което искаш.

Застанал на не повече от три метра от нас, осмият дух в казиното изглеждаше толкова вбесен, колкото и когато го видях за пръв път. Беше стиснал зъби и юмруци.

— Само симпатична не е достатъчно — продължи Датура. — Този вид безлична красота овехтява много бързо. Ако беше оцеляла, животът ти щеше да бъде изпълнен само със сервиране и безкрайно разочарование.

Духът с войнишката прическа се приближи още, на метър зад покрусения дух на Мериан Морис.

— Имала си големи очаквания, когато си започнала тази работа — каза Датура. — Но си се оказала в задънена улица и скоро си разбрала, че си се провалила. Жените като теб непрекъснато са обърнати към сестрите си, към приятелите си. Животът им протича така. Но ти… ти дори подведе сестрите си. Не съм ли права?

Пламъкът в едната от лампите видимо се усили, спадна, пак се усили. Светлината прогони сенките за миг, после отново отстъпи и отново освети залата.

Андре и Робърт намусено се взряха в лампата, спогледаха се и озадачено заоглеждаха залата.

— Подведе сестрите си — повтори Датура. — Твоите парализирани, слепи и осакатени сестри. Ако това не е вярно, ако лъжа, покажи се тогава да те видя, Мериан. Изправи се срещу мен и ме изобличи, дай ми да видя какво е сторил огънят с теб. Покажи ми и ме уплаши.

Макар че не можех да извикам духовете в състояние на материята, видимо за Датура, аз се надявах духът с войнишката прическа с неговия потенциал на полтъргайст да изнесе спектакъл, който не само да забавлява моите врагове, но и да им отвлече вниманието, за да мога да избягам от тях.

Проблемът беше как да налея още масло в неговия и без това тлеещ гняв, за да се разпали истинска ярост, каквато беше необходима за катализирането на паранормалния феномен у него. Сега изглеждаше, че Датура сама ще реши този проблем вместо мен.

— Не си била наблизо, когато сестрите ти са имали нужда от теб — продължи да дразни тя момичето. — Нито преди земетресението, нито по време, нито след края му. Никога.

Сервитьорката на коктейли само закри лице с дланите си и мълчаливо изтърпя злъчните обвинения, но широкоплещестият с войнишката прическа така гневно изгледа Датура, че веднага ми стана ясно — точката на кипене наближава.

Общото между него и Мериан Морис беше преждевременната им смърт, както и неспособността им да се пренесат в другия свят. Но не предполагах, че той до такава степен ще приеме лично нападките към сервитьорката. Едва ли тези озовали се натясно духове изпитваха някакво чувство за общност. Те се виждат, но всеки е напълно сам.

По-скоро жестокостта на Датура отекна в съзнанието на този мъж, силно го развълнува и разпали още повече вече съществуващия у него гняв.

— Пристигна петият дух — казах й. — Условията сега са идеални.

— Тогава го направи — с остър тон ми нареди. — Призови ги веднага. Дай ми да ги видя.

Да ми прости Бог, но в името на моето и на Дани спасение, аз преминах към следващия етап на плана:

— Много добре правиш… Не знам как да ти го обясня… Така ги провокираш емоционално или нещо подобно.

— Нали ти казах, че винаги знам точно какво правя. Повече не се съмнявай в мен, бебчо.

— Просто продължавай да я нападаш така и с моя помощ след няколко минути ще видиш не само Мериан, а всичките.

Тя отправи към сервитьорката нови обвинения и обиди, с много по-циничен и жесток език. И двете бензинови лампи запулсираха, сякаш в знак на солидарност със светкавицата, която може би в същия миг раздираше небесата отвън.

Прокрадвайки се, въртейки се, обикаляйки, сякаш беше затворен в клетка и сякаш до такава степен беше разочарован и отчаян, че дори стените на тази клетка не можеха да го удържат, духът с войнишката прическа удари юмруците си един в друг. Ако притежаваше телесна материя, със сигурност щеше да си счупи кокалчетата на пръстите. Но тъй като беше само дух, изпразнен от съдържание, не се чу никакъв звук. Можеше да замахне с тези юмруци към мен и да понечи да ме удари, но без резултат. Никой дух не можеше да нарани жив човек чрез пряк допир с него. Този свят е наш, не техен.