Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

И след като години наред бяха слушали постоянното й дърдорене, можеха да бъдат оправдани, задето търсят убежище в мълчанието и тишината, за това, че са си създали вътрешни крепости, в които цари покой и в които те могат да се оттеглят и да оставят потопа от нейните умопобъркани бръщолевения да се плиска под стените на тези крепости, без опасност да ги потопи и да ги удави.

— Добре, хубаво, чакаш петия дух — каза тя и ме задърпа за тениската. — Но все пак опиши ми тези, които вече са тук. Къде са? Кои са?

За да я усмиря и за да не проличи притеснението ми, че мъртвецът, който ми беше най-нужен в момента, го нямаше никъде наоколо, аз й описах играча на масата за блекджак, любезното му лице, издутите му бузи и брадичката с трапчинка.

— Значи той ти се явява във вида, в който е бил непосредствено преди пожара? — попита ме тя.

— Да.

— Когато ги призовеш за мен, искам да ги видя и по двата начина — и както са били през живота им, и такива, каквито са станали след пожара.

— Добре — съгласих се аз, защото нямаше как да я убедя, че не разполагам с такива способности.

— Всичките. Искам да видя какво е сторил пожарът с всеки един от тях. Раните им, страданието им.

— Добре.

— Кой още е тук?

Един по един й посочих всички присъстващи: възрастната жена, пазача, сервитьорката на коктейли. Датура прояви интерес само към сервитьорката.

— Каза, че е била брюнетка. Наистина ли е така или е чернокоса?

Взрях се по-внимателно в привидението, което се приближи до мен в отговор на проявения интерес.

— С черна коса е. Гарвановочерна — отвърнах.

— Със сиви очи?

— Да.

— Знам, има цяла история за нея — изрече Датура с някаква особена кръвожадност, от която ме побиха тръпки.

Младата сервитьорка се вгледа в Датура и продължи да се приближава, като застана само на метър — метър и половина от нас.

Присвила очи в опита си да види духа, но всъщност вперила поглед встрани, Датура зададе поредния си въпрос:

— Защо тя още блуждае?

— Не знам. Мъртвите не разговарят с мен. Когато им наредя да станат видими и за теб, можеш да се опиташ да говориш с тях.

Огледах сенките на казиното с надеждата да зърна спотайващия се висок мъж с широки плещи и късо подстригана по войнишки коса. Все още нямаше никаква следа от него, а той беше единствената ми надежда.

— Попитай я дали името й е… Мериан Морис — каза Датура.

Изненадана, сервитьорката се приближи още повече и сложи длан върху ръката на Датура. Контактът остана незабелязан, защото само аз можех да почувствам или да докосна мъртвец.

— Трябва да е Мериан — отвърнах. — Тя реагира на името.

— Къде е?

— Точно пред теб, на една ръка разстояние.

Все едно, че Датура беше питомно животно, внезапно изпаднало в буйство, ноздрите й се разшириха, а в очите й се появи варварско въодушевление. Оголи идеално белите си зъби сякаш в очакване на кърваво пиршество.

— Знам защо Мериан не може да отлети — заяви. — Във вестниците писаха за нея. Тя имала две сестри. И двете работели тук.

— Тя кима — казах и тутакси ми се прииска да не бях улеснявал срещата й.

— Обзалагам се, че Мериан не знае какво е станало със сестрите й. Не знае живи ли са или не. Не иска да напусне този свят, докато не разбере какво се е случило с тях.

Изражението на духа, в което се промъкваше и някаква крехка надежда, показа, че Датура е отгатнала причината Мериан още да блуждае. Но тъй като не исках да окуражавам свирепата търсачка на паранормалното, съзнателно не й казах, че е права.

Тя така или иначе не се нуждаеше от моето окуражаване:

— Едната й сестра била сервитьорка и същата вечер била на смяна в балната зала.

„Балната зала. Смазващата тежест на огромния полилей, който се е стоварил върху присъстващите там!“ — помислих си.

— Другата й сестра работела в главния ресторант. Мериан използвала нейните връзки, за да започне тук работа заедно с другата им сестра.

Ако това беше вярно, сервитьорката на коктейли може би се чувстваше отговорна и виновна, че сестрите й са се намирали в „Панаминт“ по време на земетресението. Ако разбереше, че са оцелели, най-вероятно щеше да се отърси от оковите, които я свързваха с този свят и с тези руини.

Дори и сестрите й да бяха загинали, тъжната истина щеше да я освободи от самоналоженото й чистилище.

Надеждата за среща с любимите й същества в следващия свят щеше да намали чувството й за вина.

Когато видях в очите на Датура не обичайната за нея студена пресметливост, нито детинското вълнение, което я беше навестило за кратко, докато слизахме по стълбите от дванайсетия етаж, а злорадство в новия й животински облик, кой знае защо не ми се догади, както когато тя с окървавената си ръка допря чашата до устните ми.