Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

— В Порто Пренс, ако си под закрилата на уважаван майстор жужу, може да те поканят на церемония, извършвана от някое от забравените тайни общества, които отбягват дори повечето следовници на вудуто. В моя случай това беше Кушон Гри „Сивите прасета“. Всички в Хаити тръпнат от ужас само като чуят името им. В по-крайните провинциални райони през нощта те са господари на положението.

Подозирах, че каквото и да са, въпросните „Сиви прасета“ нямаха нищо общо например с Армията на спасението.

— От време на време Кушон Гри извършват човешко жертвоприношение и опитват от плътта. На гостите се разрешава само да наблюдават отстрани. Жертвоприношението се прави върху голям черен камък, окачен с две дебели вериги на голяма желязна решетка, вградена в стените почти на височината на тавана.

Тя ме стисна още по-силно за ръката, щом си спомни видения ужас.

— Жертвата бива прободена с нож в сърцето и в същия миг веригите започват да пеят. Гро бон анж веднага отлита от този свят, но пти бон анж може да се движи само нагоре и надолу по веригите.

Дланта ми се обля със студена пот.

Тя със сигурност почувства промяната.

Леката неприятна миризма, която бях доловил, когато се канех да се кача по тези стълби, се появи отново. С привкус на мускус и гъби, странно наподобяваща тази на сурово месо.

Както и първия път в съзнанието ми изплува мъртвото лице на мъжа, когото бяха измъкнал от водата на отводнителния канал.

— Когато се заслушаш внимателно в пеещите вериги — продължаваше Датура, — разбираш, че това не е само звънът на звената на веригите, търкащи се едно в друго. В тях има и един глас, вой, изпълнен със страх м отчаяние, безсловесна и настойчива молба.

Безсловесно и настойчиво аз я умолявах да спре зловещия си разказ.

— Този измъчен и изстрадал глас продължава, докато членовете на Кушон Гри опитват от месото на олтара. Когато свършат, веригите секват песента си, защото ти бон анж се разпада и се попива по равно от тези, които са вкусили от жертвата.

Намирахме се на три стъпала от първия етаж и на мен не ми се слушаше повече това. Но все пак се налагаше, ако историята не беше измислена — а аз вярвах, че не е — жертвата да получи достойно правото на име и идентичност. Не беше редно да говорим за нея само като за неодушевен предмет или теле преди заколение.

— Коя? — попитах аз с немощен глас.

— Коя какво?

— Жертвата. Коя беше тя в онази нощ?

— Млада хаитянка, на около осемнайсет. Не беше много красива, даже беше грозничка. Някой каза, че била шивачка.

Ръката ми внезапно отслабна и аз неволно изпуснах дланта на Датура. Изпитах облекчение.

Тя ми се усмихна, сякаш се забавляваше с реакцията ми. Тази жена, чиято идеална физика по почти всякакви стандарти, която с красотата си — леденостудена или не — караше мъжете да обръщат глави след нея.

И се сетих за един стих на Шекспир: „О, какво ли не крие човек в себе си, макар и да е с облика на ангел!“

Малкият Ози, моят книжовен учител и наставник, който вечно ме критикува задето не съм чел много класика, щеше да е горд с мен, ако разбереше, че съм цитирал, макар и наум, строфи от безсмъртния бард.

Той също така щеше да ми изнесе и лекция за глупавото ми отношение към огнестрелните оръжия и пълното им отричане. И то в светлината на факта, че в момента сам бях избрал компанията на хора, чиято идея за приятно прекарване на времето беше да си купят билети не за спектакъл на Бродуей, а за човешко жертвоприношение.

Щом преминахме и последния ред стълби, Датура каза:

— Удивително преживяване. Гласът във веригите беше със същия тембър като този на малката шивачка, която още не беше издъхнала върху черния камък.

— Тя имаше ли си име?

— Кой?

— Шивачката.

— Защо?

— Имаше ли си име? — повторих аз.

— Сигурно е имала. От онези смешните хаитянски имена. Но така и не го разбрах. Работата е, че нейният ти бон анж изобщо не се материализира. А аз искам да видя. Но не можах нищо да видя там. Много се разочаровах. Искам да видя.

Всеки път, когато казваше „искам да видя“, тя се цупеше като малко дете.

— Ти няма да ме разочароваш, нали, чудако Томас?

Стигнахме първия етаж и Робърт продължи да ни води отпред, вдигнал високо лампата.

Докато вървяхме към казиното, аз внимателно наблюдавах обгорелите и изпочупени останки под краката си, стараейки се да ги запомня колкото се може по-добре.

В казиното без прозорци любезният мъж с оредяващата коса седеше на една от двете здрави маси за блекджак — там, където го бях заварил и първия път. Пет години беше седял там в очакване на следващото раздаване на картите.