Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

Когато тя изяде банана и укроти духа на змията, свил се между ребрата й, бяхме готови да тръгнем към казиното.

Странното шаване близо до слабините ми ме стресна и аз рязко бръкнах в джоба. Тогава разбрах, че това беше сателитният телефон на Тери Стомбоу.

Датура ме видя и попита:

— Какво криеш там?

Нямах избор и си признах:

— Само телефона ми. Настроил съм го на безшумна вибрация. Изненада ме.

— Още ли вибрира?

— Да. — Извадих го и го показах в разтворената си длан. Двамата стояхме вторачени в него, докато човекът от другата страна на линията се отказа и затвори. — Спря.

— Бях забравила за телефона ти. Мисля, че трябва да ти го вземем.

Нямах друг избор и и го дадох. Тя го занесе в банята и го удари в плочките. Удари го втори път.

Когато се върна, се усмихна и каза:

— Веднъж бяхме на кино и един пуяк на два пъти вдигна мобилния си и разговаря по него по време на филма. После го проследихме и Андре му счупи и двата крака с бейзболна бухалка.

Това трябваше да покаже, че дори и у най-големите злодеи от време на време заговаря чувството за социална отговорност.

— Да вървим — нареди тя.

Бях влязъл в стая 1203 с фенерче. То остана у мен — изключено, прикрепено към колана ми — и никой не възрази.

Робърт вървеше отпред, осветявайки пътя с бензиновата лампа. Той се насочи към най-близките стълби и заслиза надолу, а нашата процесия го последва. Андре вървеше най-отзад с втората бензинова лампа.

Между двамата навъсени и мрачни мъже вървяхме аз и Датура. Не в колона, а един до друг, по нейно настояване.

Когато минахме първия ред стълби, чух страховито съскане. Почти бях готов да повярвам, че е гласът на духа на змията, който тя твърдеше, че носи в себе си. После осъзнах, че е горящият в лампите бензин.

На втория ред стълби тя ме хвана за ръката. Отвратен, щях да се отскубна, но се опасявах, че ще нареди на Андре да ми строши ръката като наказание за обидата. Но не само страхът ме накара да приема допира й. Тя не ме хвана смело, а колебливо, почти стеснително. После стисна дланта ми като дете, което се страхува от неизвестното.

Не бих се обзаложил, че тази умопобъркана и покварена жена таи у себе си някакви останки от душата на невинно дете, каквото без съмнение някога тя е била. Но въпреки това послушанието, с което ми подаде ръката си, и тръпките, които я бяха побили при мисълта за онова, което ни предстоеше, издаваха у нея детинска уязвимост.

На фона на светлината, която образуваше около нея почти свръхестествена аура, тя ме погледна с очи с изписана в тях почуда. Това не беше погледът на медузата-горгона. В него липсваха характерната студенина, жажда и пресметливост.

По същия начин и в усмивката й нямаше подигравателност или заплаха, а изразяваше съвсем естествено и неприкрито въодушевление и заговорнически дух пред дръзката постъпка, която се канехме да извършим.

Наложих си да не се поддавам на емоциите и да не взема да изпитам съчувствие към нея. Много лесно беше да си представя как травмите от детството са я деформирали и са я превърнали в сегашното морално чудовище. А после и да си внуша, че тези травми могат да бъдат излекувани чрез голяма доза хуманно отношение към нея.

А може би не беше деформирана от травмата, а се беше родила така, без гена на състраданието и другите основни съставки на човещината. Тогава тя би разтълкувала всеки израз на хуманност като проява на слабост. А в света на животните-хищници проявата на слабост от противника ти е знак да го нападнеш.

Освен това, дори и да беше деформирана от травма, това не я оправдаваше за убийството на доктор Джесъп.

Спомних си за един натуралист, който в увлечението си да защитава природата беше намразил човечеството и се беше разочаровал от него. Та той беше решил да направи документален филм за моралното превъзходство на животните — и в частност на зверовете — над хората. Той виждаше в тях не само хармонично съжителство с природата, до което човечеството не беше достигнало, но също така и обиграност, отвъд човешките възможности, достойнство и състрадание към другите животни. И дори някаква мистичност, която намираше за трогателна. Изяде го мечка.

Но много преди да съм изпаднал в мъглата от самозаблуда, сходна с тази на ревностния натуралист, Датура ме върна към грубата действителност, като се зае да разказва поредния от нейните мили анекдоти. Тя толкова много харесвала гласа си, че не можела да позволи доброто впечатление от усмивката и мълчанието й да продължи дълго.