Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

Добавете няколко тъпи и оскъдно облечени жени-прелъстителки, няколко още по-тъпи, но с напомпани мускули красавци, включете мисия за ядене на купа живи червеи и ние до голяма степен участвахме в ново телевизионно риалити шоу.

Набързо огледах няколко стаи в южния край на главния коридор. Търсех място, където Дани да може да се скрие, ако все пак успея да го отделя от експлозивите.

Ако не се налагаше и той да бяга от въоръжените престъпници или ако се беше укрил на безопасно място, щях да имам по-големи шансове да се справя с враговете ни. Ако Дани се беше скрил, аз дори може би щях да преценя, че предвид променените обстоятелства е добре да се обадя на шерифа Портър.

За нещастие повечето хотелски стаи си приличат една с друга и не могат да затруднят човек, опитен в претърсването. Датура и нейните разбойници бързо щяха да ги проверят. И щяха да се насочат към същите потенциални места за криене, които открих и аз.

Хрумна ми да струпам мебелите така, че да се получи нещо като хралупа, в която да се скрие Дани. Но ако разбутах нестабилната купчина от столове, нощни шкафчета и легла, щях да вдигна доста шум.

В четвъртата стая погледнах през прозореца. Беше притъмняло. Оловносивите облаци, подобно на страховита флотилия от бойни кораби, бяха изпълнили вече три-четвърти от небосвода. Проблесваха мълнии, подобно на проблясъци от цевите на оръдия, след което отекваше канонадата — все още далеч от тук, но по-близо отпреди.

Спомних си за гръмотевицата, чието ехо беше стигнало до асансьорната шахта, и се отдръпнах от прозореца.

Коридорът продължаваше да е безлюден. Забързах на север, подминах стая 1242 и се върнах при асансьорите.

Девет от десетте стоманени врати бяха затворени. За по-голяма безопасност на пътниците и за да се улеснят спасителните операции при авария, асансьорите бяха проектирани така, че ако изгаснеше токът, вратите можеха да се отворят и с голи ръце.

Тези бяха стояли затворени в продължение на пет години. Димът вероятно беше повредил механизмите им.

Опитах с първия отдясно. Вратите бяха полуотворени. Пъхнах пръсти в трисантиметровия процеп и се помъчих да ги отворя. Едната помръдна, а другата отначало се опъна, но после също се плъзна настрани.

Дори на слабата светлина ми беше необходимо да разтворя вратите само на осем-десет сантиметра, за да видя, че кабината не е на етажа.

Шестнайсет етажа, десет асансьора. Според теорията на вероятностите нито един асансьор можеше да не е спрял на дванайсетия етаж. Възможно беше зад всяка стоманена врата да има само празно пространство.

Сигурно когато спреше токът, асансьорите бяха програмирани да се върнат на първия етаж. Ако наистина беше така, аз се надявах програмата им също да се е повредила.

Пуснах вратите и те се върнаха на първоначалната си позиция.

Втората врата беше здраво слепена, но със заоблени ръбове, за да могат по-лесно да се хванат. Леко тресейки се, двете крила се плъзнаха настрани със скърцане, което ме накара да застана нащрек.

Когато ги пуснах, вратите не помръднаха. За да не оставя следи, аз отново ги затворих, а те на свой ред изскърцаха отново, тресейки се.

Бях оставил много ясни отпечатъци от дланите и пръстите си върху слоя полепнали сажди по неръждаемата стомана. Извадих от джоба си хартиена кърпичка и леко забърсах повърхността, за да замажа отпечатъците, в същото време внимавах да не оставя прекалено чисто петно, което също да предизвиква подозрение.

Третата врата изобщо не помръдна. Зад четвъртата, която се отвори тихо, ме чакаше асансьорна кабина. Поколебах се и влязох вътре.

Макар и да го очаквах, асансьорът не полетя стремглаво надолу. Той изобщо не реагира на присъствието ми и не помръдна от етажа.

Вратите сами се затвориха почти докрай, но трябваше да им помогна.

Проблемът с отпечатъците отново беше решен с хартиена кърпичка.

Избърсах изцапаните си със сажди длани в джинсите. Отново мръсни дрехи за пране.

Въпреки че знаех какво ми предстои да извърша, то беше толкова смело и дръзко, че преди да пристъпя към него, стоях минута-две, обмисляйки възможностите си. А те не бяха много.

В подобни моменти ми се искаше да можех да преодолея отвращението си към огнестрелното оръжие.

От друга страна, когато стреляш по хора, които също са въоръжени, и те отвръщат на огъня. Това неминуемо усложнява нещата.

Ако не стреляш пръв и не се прицелиш добре, то може би е по-добре изобщо да не носиш пистолет или пушка. В опасна ситуацията като тази хората, които са въоръжени, са склонни да се чувстват като no-висши от тези, които не носят оръжие. Държат се наперено и надменно, а когато са надменни, обикновено подценяват противника. Един невъоръжен мъж, тъй като е поставен натясно, ще бъде нащрек, ще бъде по-яростен и див от стрелеца, който разчита на оръжието да мисли вместо него. Поради тази причина да си невъоръжен може да бъде и предимство.