Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

Заобиколих зад него и коленичих на пода.

— Какво правиш? — попита ме той притеснен.

— Нищо, успокой се. Само изучавам ситуацията. Разкажи ми повече за Датура.

— Това е най-трудната част, Од.

— Знам. Няма нищо, опитай.

Гласът му стана още по-тих:

— Ами… когато й се обадих за трети път, си говорихме предимно за свръхестествени неща — като започнеш от Бермудския триъгълник и свършиш със спонтанното възпламеняване на духовете, които обитават Белия дом. Не знам… не знам защо толкова много исках да я впечатля.

Аз не съм експерт по изработването на бомби и взривни устройства. През живота си се бях натъквал само на една — миналия август, по време на същия инцидент с престрелката в търговския център.

— Искам да кажа — продължи Дани — та тя беше само жена, която говори на мъжете мръсотии за пари. Но за мен беше от значение, че ме харесваше, дори ме мислеше за готин. Затова й казах, че имам приятел, който вижда духове.

Затворих очи.

— В началото не споменах името ти, а и тя не ми повярва. Но след като й разказах няколко истории, толкова необикновени, тя започна да ми вярва.

Бомбата при търговския център представляваше камион, натъпкан със стотици килограми експлозив. Детонаторът беше доста грубо изработен.

— Разговорите ни бяха толкова забавни. А после тя стори нещо много сладко. Поне на мен ми се струваше сладко. Започна сама да ми се обажда и това на мен вече не ми струваше нищо.

Отворих очи и огледах пакета на гърба на стола на Дани. Устройството беше доста по-сложно от камиона-бомба. Предназначено беше да ме затрудни.

— Не винаги говорехме за теб — добави Дани. — Сега разбирам, че е било трик. Не е искала да се досетя.

Внимателно, за да не наклоня нивелира, аз проследих с пръст червената жица, а после жълтата и зелената.

— Но след известно време — продължи той — вече не ми остана какво да й разказвам за теб… освен оная работа с търговския център миналата година. Инцидентът се разчу из цялата страна, беше отразен във всички вестници и по всички телевизии. Тя веднага се сети за името й.

Черна жица, синя жица, бяла, отново червена… Нито видът им, нито усещането при опипването с върха на пръстите задейства моето шесто чувство.

— Много съжалявам, Од. Много, много съжалявам. Аз те предадох.

— Не е било за пари, а заради любов. Различно е — отвърнах аз.

— Аз не я обичам.

— Добре, не заради любов, а заради надежда за любов.

Объркан от заплетените жици, аз отново се върнах пред стола.

Дани разтърка дясната си китка, около която изолиращата лента беше затегната и залепена толкова здраво, че кожата му се беше зачервила.

— Заради надежда за любов — повторих аз. — Кой приятел би те съдил за подобно нещо?

Очите му се напълниха със сълзи.

— Виж, на нас не ни е писано да си отидем от този свят в някакво долнопробно казино. Ако ни е съдено да умрем в хотел, по-добре да наемем апартамент в хотел с пет звезди. А, какво ще кажеш?

Той кимна.

Пъхнах раницата между преобърнатите от земетресението мебели, където едва ли щяха да я открият, и казах:

— Знам защо са те довели тук. Ако Датура мисли, че мога да викам духове, тя е избрала това място, защото предполага, че тука ги има доста. Но защо точно през отводнителните тунели?

— Тя е психопат, Од. По телефона изобщо не го разбрах. Или може би не съм искал да го приема, докато… флиртувах с нея. По дяволите, толкова съм жалък. Както и да е, тя е умопобъркана, луда, но не и глупава. Смахната кучка. Искаше да ме доведе в „Панаминт“ по необикновен маршрут. Такъв, който би поставил на сериозно изпитание твоя психически магнетизъм, за да се увери тя, че действа. При нея има и нещо друго…

Колебанието му ми подсказа, че едва ли ще чуя нещо приятно. Например, че Датура е пеела в църковен хор или че е изпекла любимия ми кейк.

— Тя иска да й покажеш духовете. Мисли си, че можеш да ги викаш и да ги накараш да говорят. Не съм й казвал нищо такова, но тя си е внушила, че е така. Иска и още нещо от теб. Не знам защо… — Той се замисли и поклати глава. — Но имам предчувствието, че иска да те убие.

— Изглежда, провокирам с присъствието си много хора. Снощи в уличката зад кафе „Синята луна“ някой стреля с пушка.

— Беше единият от тези типове. Този, чийто труп си видял.

— По кого стреля?

— По мен. За малко ме изгубиха, докато слизаха от микробуса. Аз се опитах да изтичам на главната улица. Изстрелът беше предупредителен.

Той избърса очите си с длан. Три от пръстите, също чупени някога, сега бяха по-големи от нормалното и деформирани заради натрупалата се при срастването костна тъкан.