Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

— Не трябваше да се спирам — каза той. — Трябваше да продължа да тичам. Какво щяха да ми сторят — да ме застрелят в гърба? Тогава сега нямаше да сме тук.

Приближих се до него и тикнах пръст в жълтата светкавица на тениската му.

— Това са глупости. Ако продължиш да плуваш в същата посока, скоро ще се удавиш в самосъжаление. Не мога да те позная, Дани.

Той поклати глава.

— Каква бъркотия само.

— Ти никога не си се самосъжалявал. Ние с теб сме двама корави девствени смахнати полуидиоти. Не го забравяй.

Той не можа да потисне усмивката си, макар че тя беше придружена с ридание.

— Картата с марсианската стоножка, която яде мозъци, още е у мен.

— Сега на сантиментални ли ще се правим или какво?

— Шегата за Деми Мур беше много смешна.

— Знам. Чуй сега, ще отида ето там да огледам. След като изляза, може да ти се прииска да се обърнеш със стола и да задействаш бомбата. Не го прави.

Той бързо извърна поглед, с което се издаде, че мисълта за саможертва наистина му е минала през ума.

— Може би си мислиш, че като се взривиш и станеш на пихтия, ще ме отървеш от онази Датура и после аз ще извикам Уайът Портър на помощ, но дълбоко грешиш. Чувствам го като свое лично задължение да ги спипам и тримата сам. И няма да си тръгна оттук, докато не го сторя. Разбираш ли ме, Дани?

— Каква бъркотия.

— Освен това ти трябва да останеш жив, защото го дължиш на баща си. Не е ли така?

Той въздъхна и кимна.

— Да.

— Сега задачата ти е да оживееш. Заради баща си.

— Той е добър човек — отвърна Дани.

Взех фенерчето и му заръчах:

— Ако Датура дойде да те провери, преди да съм се върнал, ще види, че ръцете и краката ти са свободни. Спокойно, само й кажи, че съм тук.

— Какво ще правиш сега?

Свих рамене.

— Нали ме знаеш. Ако не се движа, не мога да мисля добре.

Излязох от стая 1242 и след като затворих вратата, се огледах наляво и надясно из коридора. Още нямаше никого и цареше тишина.

Датура.

Звучеше ми като псевдоним. Сигурно техните й бяха дали името Мери или Хедър, или нещо подобно. По-късно сама се беше прекръстила на Датура. Екзотична дума с някакво скрито значение, която тя бе избрала за себе си. Представих си езеро на лунна светлина, а нейното име като лист на дърво. Този лист падна и за миг се задържа върху тъмната водна повърхност. После се намокри и потъна. Подводното течение го завлече дълбоко надолу.

Датура.

Внезапно почувствах, че ме тегли напред на север и отвъд асансьорната площадка, на която се бях озовал, след като се изкатерих по шахтата. Ако се намираше на етажа, то тя беше далеч от стая 1242. Може би не беше взела Дани със себе си, защото и тя беше уловила интуитивно у него потенциала за саморазрушение. И това я беше накарало да се замисли дали си струва да стои в една стая с него, с прикрепена към стола му бомба, която той като нищо щеше доброволно да взриви.

Макар че се оставих шестото ми чувство да ме води към Датура, не изпитвах крайна необходимост да я открия. Тя беше Горгона-Медуза с глас вместо очи. Този глас можеше да превръща в камък мъжете, но аз си бях добре и така, с уязвимата и крехка плът. Ако имах късмет, щях да намеря начин да обезвредя Датура и двамата й съучастници, след което да взема дистанционното, задействащо експлозивите. Щом бомбата престанеше да е заплаха за всички ни, щях да се обадя на шерифа Портър.

Шансовете ми да се преборя с три такива опасни личности, особено при положение, че всеки от тях беше въоръжен, не бяха по-големи от тези на мъртвите комарджии в изгореното казино да си върнат обратно живота с едно мятане на заровете.

Като изключех възможвостта да се обадя на полицията, защото по мое силно вътрешно убеждение тогава Дани със сигурност щеше да умре, единствената друга алтернатива за обезвреждане на похитителите беше да дезактивирам бомбата. Имах толкова желание да си играя със сложния детонатор, колкото и да целуна гърмяща змия.

Въпреки всичко трябваше да съм готов в случай, че развоят на събитията ме принудеше да се занимая с детонатора. И дори и да успеех да освободя Дани, после проблемът щеше да е как да се измъкнем от „Панаминт“.

Тъй като не беше никак пъргав и беше изтощен от дългото ходене от Пико Мундо дотук, той нямаше да може да се движи бързо. Дори и в дните на върхова форма моят приятел с крехки кости не можеше да изтича надолу по стълбите без риск за здравето си.

За да стигне до първия етаж на хотела, той трябваше да слезе по стълбите на дванайсет етажа. А после да преодолее местата, осеяни с руини по пода, докато трима убийци психопати ни преследват.