Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

Лявото му рамо е деформирано и е станало по-дебело от срастването на фрактурата. Ръката се свива неестествено от рамото до китката и е крива.

Лявото му бедро също е деформирано. Десният крак е по-къс от левия. Десният пищял е станал по-дебел и извит в резултат на зарастването. Десният му глезен е с толкова много излишна костна тъкан, пак резултат от неправилно срастване, че ставата му функционира само на четирийсет процента.

Завързан за стола, с джинси и черна тениска с жълта светкавица на гърдите, той можеше да мине и за приказен герой. Красив принц, проклет от зла вещица. Или плод на любовта между принцеса и добър трол.

Затворих вратата и го попитах:

— Искаш ли да те измъкна оттук?

Дани отвори сините си очи, станали огромни от изненада. Страхът отстъпи място на облекчението, но той не се успокои.

— Од — прошепна, — не трябваше да идваш.

Свалих раницата на пода, разтворих я и отвърнах:

— Какво друго ми оставаше? По телевизията и без това не даваха нищо интересно.

— Знаех, че ще дойдеш, но не трябваше. Безполезно е.

Извадих нож от раницата и го отворих.

— Винаги си бил голям оптимист.

— Бягай оттук, докато още можеш. Тя е по-луда и от атентатор-самоубиец, болен от сифилис и от луда крава.

— Досега не съм чувал някой да говори така. Не мога да оставя на произвола на съдбата такова сладкодумно момче като теб.

Глезените му бяха закрепени за краката на стола с изолиращата лента. Гърдите му също бяха омотани с нея. Освен това ръцете му бяха облепени с лентата за страничните облегалки.

Започнах бързо да режа изолирбанда на лявата му китка.

— Од, спри и ме чуй. Дори и да успееш да отрежеш всичкия изолирбанд, аз няма да мога да стана…

— Счупен ти е кракът или какво? — прекъснах го аз. — Мога поне да те пренеса до някое скривалище.

— Нямам нищо счупено, не е това. Ако се изправя, ще се взривя.

— Ще се взривиш? Тази дума ми е по-противна и от „обезглавявам“.

— Погледни гърба на стола.

Отидох зад него, за да видя за какво говори. Бях гледал няколко екшъна, а също така бях станал свидетел и на някои доста драматични събития в реалния живот. Затова веднага разпознах парчето пластичен експлозив, прикрепено на гърба на стола със същия изолирбанд, с който беше омотан и Дани.

Бомбата се състоеше от батерия и много цветни жички, инструмент, който приличаше на дърводелски нивелир (като мехурчето показваше идеална водоравна линия), и други зловещи компоненти. Който и да я беше сглобил, очевидно си разбираше от работата.

— В мига, в който си вдигна задника от стола, ще има бум. Ако се опитам да се движа със стола и нивелирът се наклони — пак бум.

— Да, имаме сериозен проблем — съгласих се аз.

Шепнешком продължихме разговора. Не само за да не ни чуе жената-самоубиец, болна от луда крава и сифилис, и нейните приятелчета, а предполагам, защото се опасявахме, че ако кажем и една погрешна дума, ще задействаме бомбата.

Свалих прикрепващата лента от предмишницата си заедно с фенерчето.

— Къде са те? — попитах.

— Не знам. Од, трябва да се махнеш оттук.

— За дълго ли те оставят сам?

— Проверяват ме през час. Тя беше тук само преди петнайсетина минути. Повикай Уайът Портър.

— Това не е неговият район.

— Тогава той да повика шерифа Еймъри.

— Ако се намеси полицията, ще умреш.

— А кой искаш да повикаш — отдела по чистота ли?

— Просто знам, че в този случай ще умреш. Могат ли да те взривят, когато си поискат?

— Да. Тя ми показа дистанционното. Каза, че ще е лесна работа, като да смени телевизионния канал.

— Коя е тя?

— Името й е Датура. С нея има двама типа. Не ги знам как се казват. Имаше и един трети кучи син.

— Открих трупа му. Какво му се случи?

— Не можах да видя. Той беше… странен. Като другите двама.

Заех се да режа изолирбанда на лявата му ръка.

— Как й е първото име?

— Датура. Не й знам фамилията. Какво правиш? Не мога да стана от стола.

— Трябва да си готов, в случай че ситуацията се промени. Коя е тя?

— Од, тя ще те убие. Повярвай ми. Трябва да се махнеш оттук.

— Не и без теб.

Дани поклати глава:

— Не искам да умираш заради мен.

— Тогава заради кого? Заради някой напълно непознат ли? Има ли смисъл? Коя е тя?

Той въздъхна печално.

— Ще помислиш, че съм пълен загубеняк.

— Не си загубеняк. Малко си смахнат, и аз съм смахнат, но не сме загубеняци.

— Ти не си смахнат.

Започнах да режа втората намотка около дясната му ръка.