Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

До „Синята луна“ има паркинг, който граничи с главната улица. Микробусът като че беше зарязан в дъното на този паркинг, с предницата към уличката.

Двете предни врати зееха отворени и отвътре блестеше светлина, макар и да не се виждаше жива душа. Когато приближих, чух мъркането на двигателя.

Значи бяха принудени да избягат. Или пък имаха намерение съвсем скоро да се върнат.

В „Синята луна“ не сервират закуски, само обяд и вечеря. Работниците в кухнята започват работа часове преди изгрев слънце. По това време кафенето трябваше да е заключено. Едва ли Саймън би стрелял по вратата, за да стигне до хладилниците с продуктите.

Има и по-лесни начини да се сдобиеш със замразено пиле, макар и да не са по-бързи.

Нямах представа къде са отишли — или защо са изоставили микробуса, освен, ако нямаха намерение да се връщат.

От един от осветените прозорци на втория етаж надникна възрастна жена в син халат. Физиономията й излъчваше повече любопитство, отколкото тревога.

Насочих се към микробуса и бавно завих към задницата.

Задните врати също бяха отворени.

Вътре лампата беше запалена, но не се виждаше никой.

В тъмнината отекнаха сирени. Техният вой постепенно се усилваше.

Запитах се кой беше стрелял с пушката, по кого и защо.

Дани с неговото деформирано и крехко тяло едва ли би могъл да изтръгне оръжието от ръцете на мъчителите си. А и дори да се беше опитал да стреля, откатът щеше да му счупи рамото и ръката.

Обърнах се озадачен. Какво ли се беше случило на приятеля ми с крехките кости?

П. Осуалд Бун, двестакилограмовият бог на кулинарното изкуство, издокаран с бяла копринена пижама, когото бях събудил, имаше походката и движенията на учител по карате, докато приготвяше закуската в дома си.

Понякога неговото тегло ме плаши. Тревожи ме болното му сърце. Но когато готви, той сякаш левитира във въздуха като онези безстрашни воини във филмите „Приведеният тигър“ и „Скритият дракон“, макар и да не може да се наведе над кухненския плот.

Докато го гледах в тази февруарска сутрин, се замислих за следното: ако е вярно, че той през целия си живот се е погубвал бавно с храната, то със същата убеденост можеше да се твърди, че без утехата и удоволствието от тази храна отдавна би хвърлил топа. Животът на всеки човек е сложен сам по себе си, всеки мозък е царство на тайни и загадки. Животът и мозъкът на Ози най-пълно отговаряха на тази дефиниция.

Макар той никога да не говори с конкретни понятия, аз знам, че е имал тежко детство, че родителите му са разбили сърцето му. Книгите и храната са неговото средство срещу болката.

Той е писател и има две успешни поредици от криминални романи, както и безброй нехудожествени книги. Като писател е толкова плодовит, че ако някой ден сложат на везна по един екземпляр от всичките му книги, те може да натежат повече от самия него.

Тъй като ме беше убедил, че писането е един вид душевна химиотерапия срещу психологическите ракови тумори, аз бях описал живота си и бях сложил ръкописа в едно чекмедже. Ако не друго, поне така бях по-спокоен. За негово разочарование му бях казал, че окончателно съм приключил с писането.

Тогава наистина така мислех. Сега, когато отново нижа думите върху листа, аз отново се явявам в ролята на психологически онколог на себе си.

Може би след време ще последвам примера на Ози и ще тежа двеста килограма. Няма да мога да се надбягвам с духовете и да се промъквам в тъмните улички безшумно и незабелязано, както го правя сега. Може би децата ще се смеят на невероятните подвизи на чичкото-хипопотам, но никой няма да възрази, че да накараш децата в един мрачен свят да се смеят, е достойна за възхищение постъпка.

Докато Ози приготвяше закуската, аз му разказах за доктор Джесъп и всичко, което ми се беше случило, след като мъртвият рентгенолог ме беше навестил посред нощ. Дори докато разказвах, се тревожех за Дани. Тревожех се и от Страшния Честър.

Страшният Честър, котаракът, който всяко куче сънува в кошмарите си, позволява на Ози да живее с него. Ози обожава домашния си питомец не по-малко от храната и книгите.

Макар Страшният Честър досега никога да не се беше опитвал да ме одраска с острите си нокти (а аз съм убеден, че е способен на това), той неведнъж беше препикавал обувките ми. Ози твърди, че е израз на привързаност и приятелски чувства. Според неговата теория котаракът ме маркира с миризмата от урината, за да разпознава в мен член на семейството.