Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

Когато стигнах кръстовището, видях фордът да изчезва в една алея на половин пресечка от мен. Втурнах се нататък.

Когато стигнах началото на алеята, не посмях да вляза, защото в нея беше тъмно като в рог. Застанал на фона на осветената улица зад мен, с ясно очертан силует, аз приличах на мишена в стрелбище. За щастие не беше капан, защото никой не стреля по мен.

Малко преди това микробусът беше завил наляво и беше изчезнал в една тясна пряка. Разбрах го само защото задните габарити осветяваха ъгловата стена. Понесох се след червената диря, уверен, че настигам плячката си. Микробусът трябваше да намали, за да вземе острия завой. Бързо извадих мобилния телефон.

Когато стигнах до пресечната точка на двете преки, микробусът вече го нямаше, както и светещата следа. Изненадан, вдигнах глава, сякаш той се беше устремил към небето над пустинята.

Набрах номера на шерифа Портър и открих, че батериите ми са изтощени. Бях забравил да сложа телефона да се зарежда.

Кофи за боклук, сгрявани от звездите, зловещи и миризливи, тесни и мистериозни задни изходи на ресторанти и магазини. Повечето от охранителните прожектори, задействани от часовников механизъм, в този последен час преди изгрева бяха изключили.

Някои от дву- и триетажните сгради имаха на първия етаж метални щори, зад които вероятно се криеха магазинчета и бакалии. Само една малка част от тях може би бяха гаражи, но нямаше как да разбера кои са.

Прибрах безполезния телефон в джоба и направих още няколко крачки напред. Спрях се неспокоен и неуверен.

Затаих дъх и се ослушах. Чух само силно туптящото си сърце и пулса във вените ми. Никакъв шум на двигател, нито отваряне или затваряне на врати. Никакви гласове.

След тичането не можех да задържам дъха си много дълго. Ехото от издишването отекна чак в другия край на пряката алея.

Допрях ухото си до най-близката врата-щора от гофрирана стомана. Зад вратата беше тихо като във вакуум.

Прекосих няколко пъти уличката от врата на врата. Не чух и не видях нищо, но почувствах как надеждата ме напуска.

Замислих се за змиеподобния мъж зад волана на микробуса. Дани сигурно беше вътре заедно със Саймън.

Отново се затичах. Влязох в другата улица, вдясно от кръстовището, оттам излязох на Паломино Авеню, преди да осъзная, че за пореден път се бях подвел по психичния си магнетизъм или по-точно че той ме беше изоставил.

Вместо да се прибера у дома, аз си търсех белята. Така както опитоменият гълъб се връща в гълъбарника, конят — в конюшнята, пчелата — в кошера. От Паломино Авеню завих по друга уличка и изплаших три котки, които изсъскаха срещу мен и побягнаха. Повече се изплаших от гърмежа на огнестрелно оръжие. Едва не побягнах по посока на изстрела, но навреме се усетих и се скрих зад две боклукчийски кофи.

Ехото маскираше източника на звуците и не беше ясно къде точно се намира той. Гърмежът беше доста силен, най-вероятно от пушка. Но не можех да разбера откъде беше дошъл.

Не бях въоръжен. Един изтощен мобилен телефон не би свършил голяма работа в случая.

През моя странен и изпълнен с опасности живот само веднъж прибягнах до употребата на оръжие. И застрелях човек с него. Той самият беше застрелял много хора.

Като го убих, спасих живота на много други хора. Оттогава не страдам от угризения за използването на огнестрелно оръжие.

Проблемът с огнестрелното оръжие при мен е по-скоро емоционален. Майка ми е луда по тях. Докато бях дете, тя носеше смърт и разрушение с оловото, както писах вече в предишния си роман.

Не мога ясно да разгранича справедливата употреба на оръжието от налудничавите цели, които направляваха майка ми. В моите ръце оръжието сякаш има собствен живот. Студен и хлъзгав като стомана живот, който трудно се поддава на контрол.

Някой ден омразата ми към оръжията може да ме погуби. Но никога не съм се заблуждавал, че ще живея вечно. Ако не куршумът, ще ме довърши вирус, отрова или брадва.

След като постоях свит зад кофите около минута-две, стигнах до извода, че изстрелът не е бил предназначен за мен. Ако наистина аз бях целта на стрелеца, той без проблем щеше да ме настигне, да вкара нов патрон в цевта и да ми пръсне мозъка.

Над магазините и гаражите бяха разположени апартаменти. В някои от тях светнаха лампи, тъй като обитателите им бяха събудени от силния гърмеж.

Докато се движех, нещо ме накара да се насоча към следващото кръстовище. На по-малко от половин пресечка пред мен се белееше загадъчният микробус, този път паркиран до входа за кухнята на кафене „Синята луна“.