Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

Ако наистина се беше върнал в Пико Мундо, той щеше да отвлече сина си.

В писмата, които пишел от затвора, Саймън определял като невярност и предателство развода на Карол и втория й брак. Хората с неговия психологичен профил често стигат до подобна крайност — щом не могат да имат желаната от тях жена, значи никой не трябва да я има.

Ракът отне Карол от Уилбър Джесъп и от Саймън. Но Саймън вероятно още изпитваше желание да накаже мъжа, заел неговото място в сърцето на Карол.

Където и да беше в момента Дани, той със сигурност беше в някое ужасно място.

Макар и да не беше толкова крехък психически и физически както преди седемнайсет години, Дани все пак не можеше да мери силите си със Саймън Мейкпийс. И не беше в състояние да се защити.

— Да минем през Кемпс Енд — предложих аз.

Кемпс Енд е мрачен квартал, където умират всички светли мечти и където по-често се раждат черни сънища. Проблемите с мъртъвците често ме отвеждаха към тези улици.

След като шерифът увеличи скоростта, аз добавих:

— Ако е Саймън, той не би се занимавал с Дани твърде дълго. Дори съм изненадан, че не го е убил в къщата заедно с доктор Джесъп.

— Защо мислиш така?

— Саймън не вярваше, че може да създаде син с вродени дефекти. За него остеогенезис имперфекта означаваше, че Дани е плод на изневярата на Карол.

— И всеки път, когато погледне Дани… — Не беше необходимо шерифът да довършва изречението. Момчето беше голям всезнайко, но въпреки това ми харесваше.

Залязвайки на запад, луната беше станала по-жълта. Скоро може би щеше да придобие оранжев цвят — подобна на тиква-фенер с изрязани очи и уста. Така нетипично за този сезон на годината.

Улични лампи, подредени в равни редици. Лунната светлина огряваше равномерно къщите с изронена мазилка, изкорубени дъски и олющена боя и им придаваше романтичен облик. Някъде изскърца веранда, счупеното стъкло на прозореца на друга къща беше залепено с тиксо.

Докато чаках да ми дойде вдъхновението, шерифът Портър кръстосваше улиците на Кемпс Енд, сякаш беше тръгнал на рутинен патрул.

— След като не работиш в „Грил“ сега, как си прекарваш времето?

— Чета доста.

— Книгите са дар от Бога.

— И размишлявам много повече отпреди.

— Аз го правя само от време на време.

— Понякога и кратките размисли са прекалено мъчителни.

Отпред се появи къща с неокосена морава, до нея — къща с мъртва морава, а моравата пред съседната на нея къща отдавна беше заменена от чакъл.

Явно дърветата в този квартал скоро не бяха докосвани от опитните ръце на градинар. Онова, което не беше унищожено от некадърно подрязване, беше оставено да си расте на воля.

— Иска ми се да вярвах в прераждането — изрекох аз.

— А на мен не. Щом веднъж си се впуснал по пътя на живота, това е достатъчно изпитание. Кажи ми, че съм издържал или съм се провалил, мили боже, но не ме карай да повтарям класа отново.

— Ако в този живот искаме страшно много нещо, което не притежаваме, може би бихме могли да го имаме в следващия.

— Или може би като го нямаме, се примиряваме и се задоволяваме с по-малкото, благодарни сме на съдбата и за онова, което имаме. Може би това е урокът, който трябва да научим.

— Веднъж ми казахте, че господ ни е създал, за да ядем колкото се може повече добра мексиканска храна. И когато се наситим, е време да си вървим.

— Не си спомням да са ми чели подобно нещо в неделното училище. Възможно е да съм изпил две-три бутилки „Негра Модело“, в резултат, на което съм се изпълнил с подобни богословски проникновения.

— Би било невъзможно да се радваш на хубав живот и да избегнеш горчивината в квартал като този.

Пико Мундо е богато градче. Но колкото и да е голямо благополучието, то не е достатъчно да премахне изцяло мизерията и нещастието, а и мързелът не се влияе от възможностите за развитие, които Бог ни предоставя.

Тук-там къщите, с които стопаните можеха да се гордеят, прясно боядисаните стени, правите огради и добре оформените храсти рязко контрастираха със съборетините и разрухата, които бяха характерни за повечето имоти в Кемпс Енд. Всеки оазис на подреденост съществуваше сам за себе си и не внушаваше оптимизъм за бъдещето на общността, а вместо това приличаше на слаб бент, който не можеше да издържа повече под силния напор на хаоса.

Улиците породиха у мен известно вълнение, но макар че от доста време обикаляхме, аз не почувствах Дани и Саймън да са някъде наблизо.