Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

Осемгодишното хлапе в мен се запита дали тревата беше абсорбирала отровата от дървото. Ако наистина беше толкова силна, отровата можеше да проникне през джинсите ми.

Мобилният ми телефон иззвъня.

— Ало?

— Здрасти — обади се женски глас.

— Кой е?

— Аз.

— Мисля, че сте сгрешили номера.

— Така ли мислиш?

— Да.

— Разочарована съм.

— Случва се.

— Знаеш ли кое е първото правило?

— Казах вече, че…

— Трябва да си сам.

— …сте сбъркали номера.

— Толкова съм разочарована от теб.

— От мен?

— Много.

— Заради сгрешения номер ли?

— Това е направо жалко — каза тя и затвори.

Номерът на жената беше скрит и на екрана не се изписа нещо.

Революцията в телекомуникациите не винаги улеснява общуването.

Вторачих се в телефона, в очакване тя отново по погрешка да ме набере, но апаратът не звънна. Затворих го и го прибрах. В далечината вятърът сякаш пробиваше дупка в пустинята.

Отвъд неподвижните клони на бругмансията, които бяха покрити с листа, но щяха да цъфнат чак в края на пролетта, на високия нощен небосвод звездите сияеха ярко, а сребристата луна излъчваше мека светлина.

Когато погледнах часовника си, се изненадах — 3:17 часа сутринта. Бяха минали само трийсет и шест минути, откакто се бях събудил и открил доктор Джесъп в стаята си.

Бях загубил представа за времето и си мислех, че всеки момент ще съмне. Петдесетте хиляди волта сигурно бяха повредили и часовника ми, но още повече бяха объркали времевата ми ориентация.

Ако клоните на дървото не закриваха такава голяма част от небето, щях да потърся Касиопея, съзвездие, което имаше особено значение за мен. В древногръцката митология Касиопея е майка на Андромеда.

Една друга Касиопея, но не митологична, а истинска, беше майка на дъщеря, която тя беше кръстила Бронуен. И Бронуен е най-милият човек, когото познавам.

Когато съзвездието Касиопея застане над нашето полукълбо и го видя на небето, не се чувствам толкова самотен.

Това не е разумна реакция на съчетание от звезди, но сърцето не може да живее само по законите на логиката. Абсурдността е много ефикасно лекарство, стига да не се предозира.

Една полицейска кола с изгасени фарове спря пред портата на Джесъп.

Станах от пейката и ако седалището ми беше отровено, то поне още не беше окапало.

Когато се настаних на предната седалка и затворих вратата, шерифът Портър ме попита:

— Как е езикът ти?

— Моля?

— Още ли те сърби?

— А, не. Спря.

— Няма ли да е по-добре ти да караш?

— Да, но ще ми е трудно да обясня как аз, работникът от ресторанта, кара полицейска кола.

Докато се движехме по алеята, шерифът включи фаровете и изрече:

— Какво ще кажеш да обикаляме улиците и когато почувстваш, да ми кажеш накъде да завия?

— Да опитаме. — Тъй като беше изключил полицейската радиостанция, аз го попитах: — Няма ли да искат да се свържат с вас?

— В къщата на Джесъп ли? Нямаме повече работа там. Криминалистите ще довършат започнатото. Разкажи ми повече за типа с тейзъра.

— Имаше зли зелени очи. Беше гъвкав и пъргав като змия.

— Сега на него ли се настройваш?

— Не. Зърнах го много за кратко, преди да ме парализира с тока. За да действам по-ефективно, ми е необходима по-ясна мислена картина. Или име.

— Значи Саймън?

— Не знаем със сигурност дали Саймън е замесен.

— Залагам си главата, че е. Убиецът е продължил да налага Уилбър Джесъп много след като той вече е бил мъртъв. Това убийство е извършено със злоба. Но не е бил сам. Имал е съучастник. Може би някой, с когото се е запознал в затвора.

— Ще опитам с Дани.

Мълчаливо изминахме няколко пресечки.

Стъклата на колата бяха свалени. Въздухът изглеждаше чист, но носеше в себе си миризмата на пясък от Мохаве, в чиито простори се намираше нашето градче.

Гумите газеха по килима от лаврови листа и те хрущяха под тежестта на автомобила.

Пико Мундо приличаше на изоставен град.

Шерифът няколко пъти ме погледна крадешком и каза:

— Мислиш ли да се връщаш на работа в закусвалнята?

— Да, сър. Рано или късно ще се върна.

— По-добре да е рано. На хората им липсват твоите пържени картофи.

— Поук също ги прави хубави — отвърнах аз, имайки предвид Поук Барнек, другия работник, който приготвяше аламинутите в „Пико Мундо Грил“.

— Не са лоши, но не могат да се сравняват с твоите. Нито палачинките му.

— Никой не може да прави пухкави палачинки като моите.

— Това някаква кулинарна тайна ли е?