Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

По мое предложение потеглихме към по-приветлив квартал и шерифът каза:

— Тук животът е по-лош и от този в Кемпс Енд. А някои дори са доволни. Мисля си, че жителите на Кемпс Енд биха могли да ни научат на някои неща за щастието.

— Аз съм щастлив и доволен — уверих го.

Той помълча, после отвърна:

— Ти си в душевен мир, синко. Има голяма разлика.

— И каква е тя?

— Ако си спокоен и ако не изпитваш прекалено големи надежди, мирът ще дойде при теб. Той е благодат. Но трябва съзнателно да го избереш.

— Лесно ли е? Просто ей-така да го избереш?

— Решението за избор не винаги се взима лесно.

— Струва ми се, че доста хора са си блъскали главите над това.

— Понякога намираме убежище в нещастието, някакъв странен душевен комфорт.

Той отново замълча, аз също нищо не казах.

— Но каквото и да се случи в живота — продължи Портър, — щастието винаги ни чака и е готово да се притече насреща ни.

— Сър, и това проникновение ли ви дойде след три бутилки „Негра Модело“? Или може би бяха четири?

— Трябва да са били три. Никога не пия четири.

Когато се озовахме в центъра на града, стигнах до извода, че свръхестественият ми магнетизъм в момента не функционира, каквато и да беше причината. Може би трябваше аз да шофирам. Може би шокът от тейзъра временно беше прекъснал захранването на свръхестествените ми способности.

Или може би Дани вече беше мъртъв и подсъзнателно аз не исках да стигна при него, за да не намеря жестоко обезобразения му труп.

По мое искане в 4:04 часа сутринта според часовника на фасадата на Банк ъф Америка шерифът Портър спря и ме остави пред северната страна на Мемориъл Парк в центъра на града.

— Явно не съм в състояние да ви помогна — казах аз.

И преди ми се беше случвало, когато са въвлечени мои близки, към които изпитвам силни лични чувства, дарбата да ме подведе. Може би подобно на мигрената и опиянението емоциите смущават свръхестествените способности.

Дани Джесъп ми беше като роден брат. Обичах го.

Предполагам, че източникът на моя паранормален талант е много по-висш от този на генетичната мутация и затова обяснението за проблемите с функционирането му е много по-сложно и заплетено. Може да се дължи и на обстоятелствата, че тази no-висша сила иска да ме предпази да употребя дадените ми способности за лични интереси или пък да не се възгордявам твърде много.

Ако бях унижен, за да ми се даде урок, то аз си взех поука. Бяха минали няколко дни, откакто секването на моите способности ме беше довело до отчаяние и ме караше да не ставам от леглото, все едно че съм окован в него с вериги.

Когато отворих вратата на колата, за да сляза, шерифът ми каза:

— Сигурен ли си, че не искаш да те закарам до дома?

— Не, благодаря ви, сър. Не ми се спи, зареден съм с енергия и съм гладен. Тъкмо ще закуся в „Грил“.

— Те отварят чак в шест.

Слязох, наведох се и го погледнах в очите.

— Ще поседна в парка и ще нахраня гълъбите.

— В града нямаме гълъби.

— Тогава ще нахраня птеродактилите.

— Кажи си, че ще седнеш и ще мислиш.

— Не, сър, няма. Честна дума.

Затворих вратата и патрулката потегли. Съпроводих я с поглед, докато се скри, влязох в парка, седнах на една пейка и наруших обещанието си.

Всеки от черните стълбове на уличните лампи беше увенчан с по три ярки глобуса.

В центъра на Мемориъл Парк красивата бронзова статуя на трима войници — открита в чест на загиналите във Втората световна война — която обикновено беше ярко осветена, сега беше потънала в мрак. Очевидно някой вандал беше счупил лампата.

Наскоро граждани отправиха искания статуята да бъде махната, защото внушавала милитаристични чувства. Те поискаха Мемориъл Парк да бъде паметник на мирните хора, а не на военните. Предложенията за новите имена на парка варираха от „Ганди“ до „Удроу Уилсън“ и „Ясер Арафат“.

Някой пък даде идея да бъде изработена статуя на Махатма Ганди по модел на актьора Бен Кингсли, изиграл индийския държавник в едноименния филм. Така можеха да поканят и актьора на церемонията по откриването.

В отговор Тери Стомбоу, моя приятелка и собственичка на „Грил“, предложи Брад Пит да позира за статуята на Ганди с надеждата не друг, а той да дойде за церемонията. Това щеше да е голямо събитие за Пико Мундо.

На същата среща на градската общественост Ози Бун се предложи за модел за паметника.

— Никой не изпраща на война мъжете с огромна обиколка на талията като моята — каза той. — А и ако всички бяха дебели като мен, на света изобщо нямаше да има армии.