Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

Някои го приеха като шега, на други идеята им се стори разумна.

Сигурно някой ден сегашната статуя щеше да бъде заменена от един много дебел Ганди с лика на Джони Деп. Но засега войниците оставаха в парка. На тъмно.

От двете страни на централните улици стърчат стари джакаранди, изпъстрени с пролетни пурпурни цветове. Но Мемориъл Парк може да се похвали с великолепните си финикови палми, под листата на една от които седнах и аз. Пейката гледаше към улицата. Най-близката улична лампа беше на значително разстояние от мен и дървото засенчваше невероятно червената луна.

Макар и да седях в тъмното, Елвис ме откри. Той внезапно седна до мен на пейката.

Беше облечен в армейска униформа от петдесетте години на миналия век. Не мога да кажа със сигурност дали униформата беше от военната му служба, или Елвис носеше костюма от филма „Войнишки блус“, заснет пет месеца след като той се беше уволнил от армията, през 1960 година.

Всички други мои познати мъртъвци, блуждаещи в преддверието, ми се явяват в дрехите, в които са умрели. Само Елвис се перчи в различни колоритни премени.

Може би той искаше да изрази солидарността си с онези, които желаеха статуята на войниците да се запази. Или просто се харесваше в армейско облекло.

Малцина са публичните личности, чийто живот е бил описан от историята ден по ден. Елвис е един от тях.

Тъй като дори най-баналните и всекидневни негови занимания бяха подробно документирани, днес можем да сме сто процента сигурни, че приживе никога не е посещавал Пико Мундо. Никога не е минавал покрай града с влак, не е ходил с тукашно момиче и изобщо не е имал връзка с това населено място.

Защо беше избрал да обитава след смъртта си този нажежен от слънцето кът на Мохаве, вместо да отиде на небесата, аз не знам. Веднъж го попитах, но и той като другите мъртъвци не посмя да наруши обета за мълчание.

Понякога, обикновено вечер, когато седим в моя хол и слушаме най-хубавите му песни (а напоследък го правим доста често), аз се опитвам да подхвана разговор с него. Предлагам му да използваме езика на знаците — палец нагоре за „да“, палец надолу за „не“…

Той обаче само ме гледа със сините си очи, още по-сини отколкото във филмите му, и запазва тайните за себе си. Често ми се усмихва и ми намига. Или игриво ме удря по ръката. Или ме потупва по коляното. Той е доста приветливо и любезно привидение.

Тук, на пейката в парка, Елвис вдигна вежди и поклати глава, сякаш, за да ми каже, че склонността ми да се забърквам в неприятности никога няма да спре да го удивлява.

Преди си мислех, че той не иска да напусне нашия свят, защото хората тук са били добри с него и той много ги е обичал. Макар и кариерата му да е била залязла толкова внезапно и той да е бил пристрастен към толкова много лекарствени препарати, когато е умрял, той е бил на върха на славата си. И само на четирийсет и две години.

Скоро обаче ми хрумна друга теория. Когато събера смелост, ще му я изложа, за да чуя мнението му.

Ако се окажа прав, сигурно ще заплаче, като я чуе. Понякога той плаче.

Сега Кралят на рокендрола се наведе напред, отправи взор на запад и наклони глава, сякаш се заслуша в нещо.

Аз не долових никакъв шум освен плющенето на крилата на прилепите над нас.

Все още вторачен в пустата улица, Елвис вдигна ръце с дланите нагоре, сякаш приканваше някой да се присъедини към компанията ни.

От далечината забуча моторът на приближаваща се машина. Определено беше по-голяма от кола.

Елвис ми намигна, сякаш искаше да ми каже, че в действителност паранормалният ми магнетизъм не е спирал да работи нито за миг, но аз не съм го разбрал. Вместо да обикалям и да търся, може би те сами щяха да ме намерят.

На две пресечки от мястото, където бях седнал, иззад ъгъла се показа бял микробус „Форд“. Насочи се насам бавно, като че ли шофьорът търсеше нещо или някого.

Елвис хвана дланта ми, като по този начин ме предупреди да не мърдам от скривалището си под сянката на финиковата палма.

Уличната лампа освети предното стъкло и успях да огледам вътрешността на микробуса, когато той мина покрай нас.

Зад волана беше змиевидният човек, който ме беше уцелил с тейзъра.

Неволно скочих на крака от изненада.

Движението ми остана незабелязано за водача на форда. Той ни подмина и зави наляво. Аз изтичах на улицата и оставих сержант Пресли сам на пейката.

Микробусът се скри зад ъгъла, а аз се затичах след него. Не защото съм толкова смел, тъй като в действителност не съм. Нито, защото опасността ме привлича, което също не е вярно, а защото чрез бездействие не се постига изкупление.