Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

След острата болка всеки нервен канал в тялото ми запулсира с такава сила, че имах чувството, че ги виждам ясно като магистрали на пътна карта.

Наругах нападателя ми, но от устата ми излезе само жалко скимтене, сякаш бях някакъв дебил.

Той се надвеси над мен и аз се уплаших, че ще ме стъпче. По вида му личеше, че обича да стъпква жертвите си. Ако в момента не беше с подковани ботуши, то беше сигурно защото ги беше дал на обущаря да ги оправи.

Ръцете ми се мятаха и се тресяха. Не можех да закрия лицето си, за да се предпазя.

Той заговори, но не разбирах нищо. Езикът, на който се опитваше да общува, приличаше на някакво пукане и прашене на жици при късо съединение. По начина, по който хвана метлата, предположих, че ей-сега ще ми размаже физиономията с металната дръжка до такава степен, че Човекът-слон ще изглежда като фотомодел в сравнение с мен. Вдигна я високо. Преди да я стовари в лицето ми обаче, рязко се извърна настрани. Нещо откъм предната част на къщата привлече вниманието му.

Очевидно беше чул шум, защото захвърли метлата и изчезна от къщата през задната врата.

Заради непрестанното бучене в ушите ми аз не чух това, което моят нападател беше чул, но предположих, че е пристигнал шерифът Портър с неговите хора. Бях му казал, че доктор Джесъп лежи мъртъв в спалнята на втория етаж, но той щеше да заповяда щателно претърсване на цялата къща. Много ми се искаше да не ме открият тук. От полицаите в Пико Мундо само шерифът знаеше за необичайните ми способности. Ако някога ме открият пръв на местопрестъплението, у полицаите ще възникнат доста неприятни въпроси. Вероятността някой от тях да отгатне, че понякога мъртвите се обръщат към мен, за да им помогна да получат възмездие, беше близка до нулевата.

Животът ми и без това е достатъчно странен и сложен. Поддържам връзка с реалността, като водя скромен начин на живот. Не пътувам. Почти винаги ходя пеша. Не празнувам. Не се интересувам от новини или от мода. Не ме вълнува политиката. Не правя планове за бъдещето. Откакто напуснах дома си на шестнайсет години, работя в кухня. Наскоро си взех отпуска, защото дори предизвикателството да правя хубави палачинки и хамбургери ми идваше прекалено много предвид всичките ми други проблеми.

Ако светът знаеше кой наистина съм аз, какво виждам и с какво се занимавам, още утре пред вратата ми щяха да се тълпят хиляди. Опечалени, търсещи правда, мнителни, обнадеждени, вярващи, скептици.

Те щяха да искат от мен да бъда посредник между тях и любимите им хора, които са изгубили. Щяха да настояват да разплета всяко мистериозно убийство. Някои от тях сигурно щяха да ме почитат като бог, други щяха да ме обявят за мошеник.

Не знам дали бих могъл да откажа на скърбящ и изпълнен с надежда човек. В случай че все пак го сторех, не съм сигурен дали щях да се харесвам като личност.

Но пък ако не върнех никого, те щяха да ме изтощят с тяхната любов и омраза. Щяха да се смелят с нуждата си и да ме превърнат в прах.

В момента, разтревожен да не ме открият в къщата на доктор Джесъп, аз пълзях, гърчейки се, по пода. Вече не изпитвах силна болка, но още не бях възвърнал напълно контрола върху тялото си.

Сякаш бях някакъв Малечко-палечко в огромната кухня — стори ми се, че дръжката на вратата към килера е на височина пет метра от мен. С гумените си крака и ръце някак си се докопах до нея, не знам как успях.

Имам цял списък с неща, които не знам как съм успял да извърша. В крайна сметка всичко се свежда до постоянството и упоритостта.

Озовал се в килера, затворих вратата след себе си. В това тясно и тъмно пространство вонеше на някакви отровни химикали, каквито досега не бях помирисвал.

От миризмата на изгорял алуминий ми се повдигна. Никога преди не бях помирисвал изгорял алуминий и затова не знам как го разпознах, но бях сигурен, че е така.

В главата ми пращеше и пукаше, сякаш бях електрически Франкенщайн. Претоварените транзистори бучаха.

Най-вероятно сетивата ми за обоняние и вкус не бяха наред. Тейзърът временно ги беше извадил от строя.

Усетих нещо мокро по брадичката си. Помислих, че е кръв, но установих, че ми текат лигите. При претърсването полицаите нямаше да подминат килера. Бях спечелил само минута-две, за да предупредя шерифа Портър.

Никога преди джобът не ми се е струвал такова сложно устройство. Слагаш неща в него и после ги вадиш.

А сега вече от доста време не можех да си пъхна ръката в джоба на джинсите. Сякаш някой го беше зашил. Щом най-накрая си пъхнах ръката, не можах да я извадя. След неимоверни усилия я извадих, но установих, че не съм извадил мобилния си телефон.