Хедър Кулман - По-силна от магия

За нейна изненада той пламенно отвърна на прегръдката й.

— Не е нужно да казваш нищо. Усещам щастието ти със сърцето си.

Докато двамата стояха прегърнати, мълчаливо споделяйки радостта си, Лусиън се размърда и промълви името й в съня си.

Ангъс се усмихна.

— Вече е време да си вървя. Той много скоро ще се събуди и ще пожелае отново да те вземе в прегръдките си.

— Ще те видя ли отново? — Алис за пръв път осъзна колко много го обича.

Погледът му помръкна.

— Страхувам се, че не. Моите хиляда години са към края си.

— Ангъс, не! Сигурно грешиш! — Ужасено се втренчи в него. С безупречно гладката си кожа и буйна грива той изглеждаше в разцвета на силите си.

— Не греша — въздъхна кралят на феите. — Чувствам как се разпадам, дори и в този миг.

— Не може да няма начин да те спасим! — Отказваше да повярва на жестоката истина. — Може би в свитъците…

— Не… — В гласа му прозвуча нотка на безвъзвратност.

— О, но това е ужасно! — Очите й се наляха със сълзи.

Той се усмихна нежно.

— Ах, моля те, не плачи, малка смъртна. Може би не всичко е изгубено.

— Не е ли? — през сълзи се усмихна Алис.

Ангъс поклати глава.

— Макар че това не е писано правило, когато му дойде времето, Бог съди всяка фея. Ако реши, че е заслужила, Той й позволява да се роди в света на смъртните, като по този начин й дава възможност да заслужи безсмъртна душа.

— Наистина ли?

Ангъс кимна.

— Тогава ден и нощ ще се моля Бог бъде милостив към теб!

Той докосна лицето й, а по устните му пробяга загадъчна усмивка. После се наведе и я целуна по челото.

— Алис?

Алис объркано примигна.

— Какво правиш там, любов моя? — Лусиън се надигна на лакти.

Тя го погледна и смръщи вежди, опитвайки се да си припомни защо е отишла до прозореца. Колко странно! Не си спомняше дори кога е станала от леглото. Отвори уста да му го каже, но зърна великолепния изгрев и разбра.

— Наслаждавах се на зората и си мислех какво чудо е да си жив — отвърна Алис и се хвърли в очакващите я обятия.

— Наистина, Лус, ако искрено си загрижен за съпругата си, ще отпратиш всички онези работници, за да може поне малко да си поспи — оплака се Шарлот и закри ушите си с ръце, за да заглуши шума от вътрешния двор. — В случай, че си забравил, тя цяла нощ не е мигнала, за да роди твоя син.

Лусиън изненадано я погледна и се намръщи, сякаш за пръв път забелязваше шума. Бе толкова погълнат от новороденото, че бе останал глух за всякакви звуци в Тистълуд Касъл.

Отмести поглед от сестра си към сияещата си съпруга, която лежеше, облегната на планина от възглавници със спящото бебе на ръце.

— Тя наистина има право, любима. Колко несъобразително от моя страна — промърмори той и я целуна по порозовялата буза. — Ей сега ще сляза и незабавно ще ги отпратя.

Алис се усмихна и поклати глава.

— Не се притеснявай. Шумът продължава вече толкова седмици, че почти не го забелязвам. Освен това съм твърде щастлива, за да заспя. И развълнувана. О, Лусиън! Само го погледни! Не е ли най-красивата гледка?

Лусиън огледа бебето, докосна гладката му бузка, разроши пухкавата му косица. Поседя така, вперил замислен поглед в новороденото, и поклати глава.

— Не съвсем.

— О? — Алис и Шарлот едновременно възкликнаха от недоволство.

Той отново поклати глава.

— Не е толкова красив, колкото майка си, макар че, трябва да призная, може да заеме второто място.

— Е, във всеки случай той е необичайно красиво бебе — отбеляза Шарлот и се наведе, за да разгледа по-отблизо своя малък племенник. — Когато се роди, моят Андрю не беше и на половина толкова хубав.

— Анди беше хубав от мига, в който се появи на бял свят — възрази Алис. — А и всички признават, че той е най-красивият малък джентълмен в цял Лондон.

— Титла, която без съмнение ще трябва да сподели с братовчед си — засмя се Шарлот. — Какви покорители на женски сърца сме родили ние двете!

Младата майка се усмихна гордо и погледна към рожбата си.

— Да, както и синът на Даяна и Стивън. Почти изпитвам съжаление към момичетата.

— Бедните създания! Няма да имат никакъв шанс — въздъхна Шарлот. — Само си представи какво ослепително трио: Анди — рус, Хари — тъмен, а твоят син — с изумителни червени къдрици.

— Не мога да разбера от кого ги е наследил — намеси се Лусиън и леко погали меката косица. — Не си спомням някой от нашия род да е имал коса с подобен цвят.

— Нито пък в моя — обади се Алис. — Това е много необичаен оттенък.