Агата Кристи - Смърт в облаците

— Да — отвърна Джейн. — Аз също съм сигурна, че не си го извършил ти… поради същата причина. И разбира се, сигурна съм, че не съм го извършила аз. Значи трябва да е някой от останалите… Но не знам кой. А ти?

— Аз също.

Норман Гейл се замисли, сякаш се мъчеше да реши заплетен ребус. Джейн продължи:

— И не виждам как бихме могли да знаем. Искам да кажа… че не сме видели нищо… поне аз… Ти видя ли?

Гейл поклати глава.

— Не, абсолютно нищо.

— Ето това изглежда така ужасно странно. Ти няма как да си забелязал каквото и да било… седеше с гръб към мадам Жизел… Но не и аз. Гледах точно към пътеката. Искам да кажа, бих могла да…

Тя млъкна и се изчерви. Спомни си, че погледът й през повечето време беше прикован към синьо-лилавия пуловер и че умът й далеч не беше склонен да възприема заобикалящата я действителност, защото беше съсредоточен преди всичко върху личността на човешкото същество в пуловера.

Норман Гейл мислеше: „Чудя се какво ли я кара да се черви така… Тя е чудесна… Ще се оженя за нея… Да, наистина… Но няма полза да гледам прекалено далече напред. Трябва да намеря подходящ претекст да я виждам често. Това убийство изглежда ще свърши добра работа… Освен това мисля, че няма да е зле да предприема нещо… Този нахален журналист и глупавата му реклама…“

На глас каза:

— Хайде да помислим малко. Кой я е убил? Да вземем всички един по един… Стюардите?

— Не — отговори Джейн.

— Съгласен съм. Жените от другата страна на пътеката?

— Не мисля, че дама като лейди Хорбъри би имала нужда да убива когото и да било. А другата, мис Кър… Тя е истинска аристократка и в никакъв случай не би посегнала на една възрастна французойка. Сигурна съм в това.

— Значи остават обикновените простосмъртни. Предполагам, че си права, Джейн. Да вземем мустакатия. Според съдебните заседатели от предварителното следствие той е най-вероятният извършител… така че според мен всяко подозрение отпада. Докторът? Струва ми се, че човек като него не би го направил.

— Да — съгласи се Джейн. — Ако е искал да я убие, щеше да използва нещо, което да не може да се установи при изследванията. Никой нямаше да разбере как е станало.

— Да-а-а — каза Норман неуверено. — Тези отрови без вкус и мирис, чието присъствие не може да се установи, са много удобни, но се съмнявам, че подобни неща съществуват. Какво ще кажеш за онзи дребния, който призна, че има такава индианска тръба?

— Изглежда доста подозрително… Все пак той е симпатичен човек, а и спокойно можеше да не каже, че притежава подобно нещо. Струва ми се, че не е той.

— След това Джеймсън… не, как му беше името? Райдър?

— Да, може и да е той.

— И двамата французи.

— За мен те са най-вероятните убийци. Пътували са по разни странни места… Освен това може да са имали и причина, за която ние с теб не знаем нищо. Стори ми се, че по-младият изглеждаше много разтревожен и смутен.

— Всеки би изглеждал разтревожен, ако е извършил убийство — отбеляза мрачно Гейл.

— Все пак беше симпатичен — каза Джейн. — А баща му беше мил. Надявам се да не са те.

— Изглежда не напредваме много бързо — отбеляза Норман Гейл.

— Не виждам как би могло да е иначе, след като не знаем нищо за убитата. Имала ли в врагове? Кой ще наследи парите й? Всичко това е много важно.

— Значи смяташ, че това, което правим сега, е напразно? — попита Норман замислено.

— Нима не е? — каза Джейн хладно.

— Не съвсем. — Гейл се поколеба и продължи бавно: — Имам чувството, че може да е от полза…

Джейн го изгледа с любопитство.

— Убийствата — каза Норман Гейл — не засягат само жертвата и престъпника. Засягат и невинните. Ти и аз сме напълно невинни, но сянката на убийството ни докосна. Ние не знаем как тази сянка ще се отрази на по-нататъшния ни живот.

Джейн иначе беше спокойна и трезвомислеща, но сега изведнъж потрепери.

— Не говори така — каза тя. — Караш ме да се страхувам.

— Аз също се страхувам — отвърна Гейл.

Еркюл Поаро се приближи до приятеля си инспектор Джеп. Той му се усмихна широко.

— Здравей, старче! Май си изкара акъла да не те заключат в ареста?

— Боях се — отговори Поаро мрачно, — че нещо такова би се отразило зле на професионалната ми репутация.

— Е — продължи да се усмихва Джеп, — понякога и детективите се оказват престъпници. Поне в книгите.

До тях се приближи висок, слаб мъж с меланхолично, интелигентно лице. Джеп го представи: