Агата Кристи - Смърт в облаците

Той се поклони все още усмихнат и се отдалечи.

Двамата млади го проследиха с поглед.

— Какъв удивителен дребен тип — каза Норман Гейл. — Нарича себе си детектив. Не виждам как точно той би могъл да бъде „детектив“. Всеки престъпник ще го познае от една миля разстояние. Въобще не би могъл да се скрие.

— Представата ви за детективите не е ли малко старомодна? — попита Джейн. — Фалшивата брада и мустаци отдавна не са на мода. В днешно време те трябва да мислят много повече, отколкото преди.

— Така усилията са доста по-малки.

— Физически, да. Но, естествено, необходимо е да имаш хладен и бистър ум.

— Разбирам. Горещ и размътен ум не върши работа.

Двамата се засмяха.

— Знаете ли — заговори Гейл бързо и лека червенина плъзна по бузите му. — Имате ли нещо против… Искам да кажа… Би било ужасно мило от ваша страна, ако… Малко е късно, наистина… Но какво ще кажете, да пием чай заедно? Чувствам… Другари по неволя и…

Той млъкна и си помисли: „Какво ти става, глупак такъв? Не можеш ли да поканиш едно момиче на чай, без да пелтечиш, да се изчервяваш и да се правиш на пълно магаре? Какво ще си помисли за теб това момиче?“

На фона на неговото смущение спокойствието и самообладанието на Джейн изпъкнаха още повече.

— Благодаря — отговори тя. — С удоволствие бих пила чай.

Откриха някаква чайна и една изпълнена с пренебрежение, мрачна келнерка взе поръчката им. Съмнението, изписано по лицето й, сякаш казваше: „Не ме обвинявайте, ако останете разочаровани. Твърди се, че тук сервираме чай, но аз поне не съм виждала такова нещо“.

Чайната беше почти празна. Липсата на хора още повече подсилваше чувството им за близост. Джейн свали ръкавиците си и погледна мъжа пред себе си. Беше привлекателен — тези сини очи, усмивката… И беше симпатичен.

— Доста странна работа — каза Гейл бързо, за да поведе разговор. — Това убийство…

Все още не се бе освободил напълно от смущението си.

— Да, така е — съгласи се Джейн. — Доста се безпокоя заради всичко това… Заради работата си, искам да кажа. Не зная как биха го приели.

— Да-а-а. Не бях се замислил за това.

— Антоан може и да не одобри, че една от помощничките му е забъркана в убийство, че е трябвало да дава показания и така нататък.

— Хората са странни — отбеляза Гейл замислено. — Животът е толкова несправедлив… Та вие нямате никаква вина за това нещо! — Той се намръщи ядосано. — Дявол да го вземе!

— Е, все още не се е случило нищо лошо — напомни му Джейн. — Няма смисъл човек да се тревожи и ядосва за нещо, което още не се е случило. В края на краищата би било напълно обяснимо… Кой може да е сигурен, че именно аз не съм извършила убийството? А когато човек извърши едно убийство, не е изключено да извърши и много други. Едва ли е много приятно да знаеш, че такъв човек прави прическата ти.

— Един поглед е достатъчен, за да се разбере, че не сте в състояние да направите подобно нещо — каза Норман и я погледна напрегнато.

— Не съм толкова сигурна — отговори Джейн. — Понякога ми идва да убия някои от клиентките… Ако можех да съм сигурна, че ще се измъкна безнаказано… Особено една… Гласът й е като на гарга и непрекъснато мърмори за всичко. Понякога ми се струва, че ако я убия, това не само няма да е престъпление, а дори добро дело. Както виждате, мисълта, че мога да извърша убийство, никак не ми е чужда.

— Все едно, мога да се закълна, че в нашия случай вие не сте извършили убийството — каза Гейл.

— А пък аз мога да се закълна, че не сте вие — отговори Джейн. — Само че това няма да ви помогне никак, ако пациентите ви решат, че сте.

— Пациентите… да. — Гейл доби доста замислен вид. — Предполагам, че е така. Не бях помислил за това. Зъболекар, който е маниак убиец… О, не, тази перспектива никак не е приятна.

Изведнъж той попита съвсем импулсивно:

— Имате ли нещо против, че съм зъболекар?

Джейн повдигна вежди:

— Аз? Да имам нещо против?

— Искам да кажа… Има нещо доста особено в зъболекарите… В тази професия няма нищо романтично… Виж, за лекарите всички говорят с уважение.

— Успокойте се — отвърна Джейн. — Зъболекарят определено е нещо повече от обикновена фризьорка.

Те се засмяха и Гейл каза:

— Имам чувството, че ще станем приятели. А вие?

— И аз мисля така.

— Някой път можем да вечеряме заедно и след това да отидем на театър.

— Благодаря.

Последва пауза и след това Гейл пепита:

— Хареса ли ви в Ле Пине?

— Много.

— За първи път ли бяхте там?