Майкъл Крайтън - Фатален срок

Битката продължи още десетина минути, докато накрая мощен удар повали единия рицар. Той падна от седлото, но тутакси скочи със смях на крака тъй леко, сякаш изобщо не носеше броня. Зяпачите почнаха да прехвърлят залозите от ръка на ръка. Раздадоха се викове: „Още! Още!“ Между момчетата с ливреите избухна юмручен бой. Двамата рицари тръгнаха ръка за ръка към странноприемницата. Марек чу гласа на Кейт:

— Андре…

Бавно се обърна към нея.

— Андре, има ли нещо?

— Всичко е наред — каза той. — Но имам още много да уча.

Тръгнаха към подвижния мост на замъка и наближиха пазачите. Марек усети как Кейт се напрегна до него.

— Какво ще правим? Какво ще им кажем?

— Не бой се. Аз говоря окситански.

Но когато наближиха, на полето оттатък рова започна нова схватка и стражите се зазяпаха. Бяха толкова увлечени, че изобщо не забелязаха как Марек и Кейт минават под каменната арка към двора на замъка.

— Влязохме просто така — възкликна изненадано Кейт. Тя огледа двора. — А сега какво?

Ужасен студ, помисли си Крис. Съвсем гол, ако не се броят долните гащи, той седеше на табуретка в стаята на сър Даниъл. До него имаше леген с гореща вода и изтривалка. Момчето бе донесло водата от кухнята много внимателно, като че носеше злато; личеше, че ползването на топла вода е голяма привилегия.

Крис старателно се изтърка, отказвайки помощта на момчето. Легенът не беше голям и водата скоро почерня. Но в крайна сметка той успя да изчегърта калта изпод ноктите си, от тялото и дори от лицето си, като използваше малкото метално огледалце, което му даде момчето.

Най-сетне той реши, че е доволен. Но момчето го огледа печално и заяви:

— Не сте чист, господарю.

А след това настоя да довърши останалото.

И тъй, наложи му се да седи разтреперан на табуретката, докато момчето го търкаше до безконечност. Крис недоумяваше; винаги бе смятал, че през средновековието хората са били мръсни и смрадливи, потънали в мръсотията на епохата. Ала тези хора изглеждаха фанатични поклонници на чистотата. Всички в замъка бяха чисти и никъде не миришеше.

Дори тоалетната, която момчето го накара да използва преди банята, се оказа далеч не тъй ужасна, както очакваше Крис. Скрита зад дървена врата в спалнята, тя представляваше тясна стаичка със седалка над каменно корито, което се оттичаше към тръба в пода. Явно отпадъците отиваха в яма на партера, откъдето редовно ги чистеха. Момчето обясни, че всяка сутрин слугите изплакват тръбата с ароматизирана вода, после закачат на стената пресен букет от благоуханни билки. Тъй че нямаше дразнеща миризма, всъщност, помисли си тъжно Крис, бе срещал далеч по-неприятни зловония в тоалетните на самолетите.

И отгоре на всичко тия хора се бършеха с кърпи от чисто бяло платно! Не, реши Крис, нещата съвсем не бяха такива, каквито очакваше.

Едно от предимствата на принудителното седене бе възможността да побъбри с момчето. То се оказа търпеливо и му говореше бавно, като на идиот. Но така Крис успяваше да го чуе преди превода в слушалката и той бързо откри, че имитацията върши работа; ако преодолееше смущението и използваше архаичните изрази, които бе чел в старите текстове — и които често използваше самото момче, — тогава разбирането ставаше много по-лесно. Постепенно привикна да казва „чини ми се“ вместо „смятам“, „тъй е“ вместо „да“ и „воистина“ вместо „вярно“. С всяка малка промяна момчето почваше да го разбира все по-бързо.

Крис все още седеше на табуретката, когато сър Даниъл влезе в стаята. Той донесе грижливо сгънати дрехи — разкошни и скъпи на вид. Остави ги върху леглото.

— Е, Кристофър де Хуз, значи си се увлякъл по нашата умна красавица.

— Тя ме избави от неминуема погибел — отговори Крис и сър Даниъл го разбра.

— Дано туй да не ти навлече нови беди.

— Беди ли?

Сър Даниъл въздъхна.

— Тя ми каза, приятелю Крис, че си благородник, но не рицар. Оръженосец ли си?

— Воистина тъй е.

— Много стар оръженосец — уточни сър Даниъл. — Доколко добре боравиш с оръжие?

— Да боравя с оръжие… — Крис се навъси. — Ами аз… ъъъ…

— Умееш ли изобщо? Не крий: владееш ли бойни изкуства?

Крис реши, че ще е най-добре да отговори правдиво.

— Воистина, аз съм… обучен, искам да кажа… в книжовните умения… като богослов.

— Богослов? — Старецът с недоумение поклати глава. Escolie? Esne discipulus? Studesne submagiistro? (Богослов? Ученик на някой магистър?)

— Ita est. (Така е.)

— Къде?

— Ами… ъъъ… в Оксфорд.