Майкъл Крайтън - Фатален срок

— Оксфорд? — Сър Даниъл изсумтя. — Тогава нямаш работа тук, при милейди. Повярвай, като ти казвам, тук не е място за scolere. Нека да ти обясня какво е положението в момента.

— Лорд Оливър се нуждае от пари за заплати на войниците си и затуй разграби, каквото можа от околните градчета. Сега притиска Клеър да се омъжи, за да прибере дан като неин владетел. Гай дьо Малегант направи предложение за женитба, което твърде възрадва лорд Оливър. Ала Гай не е богат и не ще има какво да даде, ако не заложи част от именията на милейди. Туй тя не би позволила. Мнозина вярват, че лорд Оливър и Гай отдавна са сключили тайно споразумение — единият да продаде лейди Клеър, другият да продаде земите й.

Крис премълча.

— Има и друга пречка за тази женитба. Клеър ненавижда Малегант, когото подозира, че има пръст в гибелта на нейния съпруг. Всички се изненадаха как той внезапно напусна този свят. Джофрей бе млад и крепък рицар. Макар раните му да бяха тежки, той отиваше към оздравяване. Никой не знае каква е правдата, ала се носи мълва — всеобща мълва — за отрова.

— Разбирам — каза Крис.

— Нима? Съмнявам се. Помисли: милейди е все едно пленничка на лорд Оливър в този замък. Може и да се измъква потайно, ала не може да отведе цялата си свита. Ако тихомълком избяга и се завърне в Англия — а такваз е нейната воля, — лорд Оливър ще отмъсти люто на мен и другите нейни близки. Тя го знае и поради туй е длъжна да остане. Лорд Оливър иска тя да се омъжи и милейди крои хитроумни планове за отлагане на венчавката. Умна е тя, не отричам. Но лорд Оливър не се отличава с търпение и скоро ще я притисне. Сега единствената й надежда е там.

Сър Даниъл пристъпи до прозореца и посочи навън.

Крис се приближи до него и надникна.

От високия прозорец се разкриваше изглед към двора и бойниците на външната крепостна стена. Отвъд нея се виждаха покривите на къщите, сетне градската стена с пазачи, обикалящи по площадката на върха. Още по-нататък се разстилаха ниви и пасища.

Крис погледна въпросително стареца.

— Там, драги ми scolere — каза сър Даниъл. — Огньовете.

Сочеше чак към хоризонта. Като присви очи, Крис едва различи тънки струйки пушек, чезнещи сред синкавата мараня. За да ги види, трябваше да напрегне зрението си до предел.

— Това е отрядът на Арно дьо Сервол — обясни сър Даниъл. Лагеруват на не повече от петнайсет мили. Ще стигнат дотук за ден… най-много за два. Всички го знаят.

— А сър Оливър?

— Знае, че битката му с Арно ще бъде свирепа.

— И все пак урежда турнир.

— За него това е въпрос на чест — каза сър Даниъл. — Въпрос на болезненото му честолюбие. Разбира се, би отложил турнира, стига да можеше. Ала не смее. И тъкмо в туй се крисе заплаха за теб.

— Заплаха за мен ли?

Сър Даниъл въздъхна. После закрачи напред-назад.

— Облечи се сега, за да посрещнеш милорд Оливър както подобава. Ще се помъча да предотвратя неминуемата беда.

Старецът се обърна и излезе от стаята. Крис погледна момчето. То бе спряло да го търка.

— Каква беда? — попита той.

Поради някакъв парадокс на съвременната наука за средновековието специалистите не разполагаха с нито една автентична картина, изобразяваща вътрешността на замък през четиринайсети век. Нито рисунка, нито миниатюра в ръкопис, нито поне любителска скица — нямаше съвършено нищо от онази епоха. Най-ранните изображения на живота през четиринайсети век всъщност бяха направени сто години по-късно и интериорите а също така храната и костюмите — в тях бяха като за петнайсети век, а не за четиринайсети.

В резултат от това нито един съвременен учен не знаеше какви мебели са използвали, как са украсявали стените, как са се обличали хората и какво е било поведението им. Липсата на информация бе тъй пълна, че когато разкопаха покоите на крал Едуард Първи в лондонския „Тауър“, наложи се да оставят реконструираните стени с чисто бяла мазилка, тъй като никой нямаше представа как може да са били украсени.

По тази причина художествените реконструкции на живота през четиринайсети век най-често показваха мрачни интериори, стаи с голи стени и оскъдна мебел — тук-там някой стол, скрин и нищо повече. Самата липса на картини от онова време се приемаше като признак за сив и оскъден живот.

Всичко това прелетя през ума на Кейт Ериксън, докато влизаше в голямата зала на Кастелгард. Щеше да види онова, което досега не бе виждал нито един историк. Следвайки Марек, тя влезе и започна да се провира през навалицата. Същевременно се оглеждаше с разширени очи, смаяна от разкоша и хаоса пред себе си.