Майкъл Крайтън - Фатален срок

Голямата зала искреше като огромен скъпоценен накит. Слънчеви лъчи нахлуваха през високите прозорци върху стените, покрити със златоткани гоблени, тъй че отраженията играеха по тавана, оцветен в червено и златисто. От едната страна на залата висеше грамадна бродирана завеса — сребърни лилии върху тъмносин фон. На отсрещната стена имаше гоблен с изображение на битка — рицари се сражаваха в пълно бойно снаряжение; броните им бяха сребристи, туниките изпъстрени в синьо, бяло, червено и златисто, а по развените знамена се преплитаха златни шарки.

В дъното на залата зееше огромна камина с безброй орнаменти и позлатена лавица над широкия отвор, в който човек можеше спокойно да влезе, без да се привежда. Пред огъня бе поставена голяма, също позлатена решетка. А над камината висеше гоблен с изображение на лебеди, летящи над поле с изящни червени и златисти цветя.

Всичко в залата излъчваше елегантност, всичко бе разкошно, чудесно изработено… и донякъде женствено за съвременното око. Красотата и изяществото на обстановката влизаха в подчертан контраст с поведението на хората в залата — шумно, необуздано и грубовато.

Пред огъня имаше дълга маса с бяла ленена покривка, а върху нея — златни подноси, отрупани с храна. Малки кученца подтичваха по масата и отмъкваха каквото им хареса… докато мъжът на централното място ги прогони с груба ругатня.

Лорд Оливър дьо Ван беше на около трийсет години, с малки очички, хлътнали дълбоко в месесто, порочно лице. Устните му бяха извити надолу в постоянна презрителна гримаса; обикновено ги държеше плътно затворени, тъй като му липсваха няколко зъба. Дрехите му не отстъпваха по разкош на самата зала — синьо-златист халат с висока златна яка и шапка от скъпа кожа. На шията му висеше огърлица от сини камъни с размера на лешници. Носеше няколко пръстена с грамадни овални геми в златен обков. Бодеше храната с ножа си и се хранеше шумно, ръмжейки някакви неразбираеми реплики към своите сътрапезници.

Но въпреки елегантната си премяна той изглеждаше сприхав и опасен човек — докато ядеше, кръвясалите му очи шареха из залата, дебнейки и най-дребното оскърбление, което би дало повод за свада. Беше невъздържан и избухлив; когато едно от кученцата се върна при храната, Оливър без колебание го намушка с ножа си в задницата; окървавеното животинче подскочи и с квичене избяга от залата.

Лорд Оливър се разсмя, избърса кръвта от върха на ножа си и продължи да яде.

Останалите мъже около масата също избухнаха в смях. Всички изглеждаха войници, приблизително на неговата възраст, и всички бяха елегантно облечени — макар че никой не можеше да се мери по разкош с лорда. Компанията допълваха три-четири жени — млади, хубави и явно порочни, с плътно прилепнали рокли и разпуснати буйни коси, — които се кикотеха и бърникаха под масата.

Кейт гледаше смаяно и в ума й неволно изникна една дума: военачалник. Това бе средновековен военачалник, седнал с войниците и проститутките си в превзетия замък.

Един глашатай удари с дървения си жезъл по пода и се провикна:

— Милорд! Магистър Едуард де Джоунс!

Кейт се обърна и видя войниците да избутват професор Джонстън през тълпата към масата отпред.

Лорд Оливър надигна глава и избърса устни с опакото на китката си.

— Добре дошъл, магистър Едуардус. Макар че не знам дали сте магистър или magicien, сиреч магьосник.

— Лорд Оливър — отвърна професорът на окситански и леко се поклони.

— Магистре, защо се държите тъй хладно? — престори се на засегнат Оливър. — Наскърбявате ме, воистина ме наскърбявате. Що съм сторил, та да заслужа подобна въздържаност? Недоволен ли сте, че ви доведох от манастира? Тук трапезата не е по-лоша, уверявам ви. Дори по-добра. Тъй или иначе, игуменът не се нуждае от вас…, а на мен сте потребен.

Джонстън стоеше с вирната глава и не отговаряше.

— Нямате ли какво да ми кажете? — рече Оливър, хвърляйки към него свиреп поглед. Лицето му помрачня. — Туй ще се промени — изръмжа той.

Джонстън оставаше безмълвен и неподвижен. Мигът отмина. Лорд Оливър като че се овладя. По устните му трепна мазна усмивка.

— Е, хайде, хайде, да не влизаме в разпри — каза той. — С цялата си любезност и почит търся от вас съвет. Вие сте мъдър, а в момента ми е потребна мъдрост — тъй казват тия достойни люде. — Около масата се надигна кикот. — А освен туй дочух, че умеете да предсказвате бъдещето.

— Никой не умее това — отсече Джонстън.

— О, тъй ли? Чини ми се, че вие умеете. И ви моля да помислите малко за себе си. Не бих желал тъй достоен мъж като вас да страда. Знаете ли как напусна тоя свят вашият съименник, покойният ни крал Едуард Глупавия? По лицето ви виждам, че знаете. Ала вие не сте присъствали в замъка. А аз бях там. Той се облегна назад със зловеща усмивка. — По тялото му нямаше и следа.