Майкъл Крайтън - Фатален срок

От друга страна…

Докато крачеше през входа, той вдигна очи към шиповете на грамадната подвижна решетка, увиснала над главата му. Знаеше, че тя може да бъде спусната всеки момент. И тогава нямаше начин да се проникне в замъка. Нито да се избяга.

Бе влязъл сравнително лесно. Но се питаше дали пак така ще излезе.

Излязоха на широк двор, ограден с камък от всички страни. Тук имаше много коне; войници с кафяво-сиви туники седяха на малки групички и обядваха. Крис зърна високо над себе си дървени платформи, обикалящи покрай стените. Право отпред видя триетажна каменна сграда с кулички над покрива. Това бе същински замък вътре в замъка. Момчето го водеше право нататък.

От едната страна имаше отворена врата. До нея самотен пазач дъвчеше парче пилешко. Момчето каза:

— Отиваме при лейди Клеър. Тя желае този ирландец да служи при нея.

— Тъй да бъде — ухили се безразлично пазачът.

Влязоха. Крис видя пред себе си арка, водеща към голямата зала, където стояха множество мъже и жени, увлечени в разговор. Всички изглеждаха богато облечени; гласовете им кънтяха между каменните стени.

Момчето обаче не му остави време да огледа по-внимателно. Поведе го по тясно спирално стълбище нагоре към втория етаж, после по каменен коридор и накрая двамата влязоха в просторни покои.

Три девойки, облечени в бяло, се втурнаха да целуват хлапето. Изглеждаха много облекчени.

— Слава Богу, милейди, завърнахте се!

— Милейди? — повтори смаяно Крис.

Още преди да изрече тази дума докрай, черната шапка отлетя настрани и по раменете на младата жена паднаха дълги златисти коси. Тя направи лек поклон, който плавно се преля в реверанс.

— Съжалявам от все сърце и те моля да ми простиш тази малка измама.

— Коя сте вие? — попита зашеметеният Крис.

— Наричат ме Клеър.

След реверанса тя се надигна и го изгледа право в очите. Едва сега той разбра, че е далеч по-възрастна, отколкото бе предполагал — на двайсет и две или може би двайсет и три години. И много красива.

Крис стоеше със зяпнала уста и мълчеше. Нямаше представа какво да каже или да стори. Чувстваше се глупав и недодялан.

Сред смутеното мълчание една от девойките излезе напред, направи реверанс и каза:

— С ваше благоволение, това е лейди Клеър Елтъмска, вдовица на неотдавна починалия сър Джофрей Елтъмски, който притежаваше големи имения в Гиен и Мидълсекс. Сър Джофрей издъхна от раните си в битката при Поатие и сега сър Оливър — владетелят на този замък — пое закрилата на милейди. Сър Оливър смята, че тя трябва отново да се омъжи, и избра сър Гай дьо Малегант, добре известен по тия места благородник. Ала милейди отказва подобен брак.

Клеър се завъртя и стрелна към девойката предупредителен поглед. Тя обаче не забеляза и продължи да бъбри:

— Милейди твърди на всеослушание, че сър Гай няма средства, за да защитава именията й във Франция и Англия. Ала сър Оливър ще получи дял от зестрата, а Гай има…

— Елен!

— Милейди — отвърна девойката и изприпка назад. Присъедини се към другите две, който й зашепнаха нещо в ъгъла, очевидно я порицаваха.

— Стига приказки — каза Клеър. — Ето го моя днешен спасител, оръженосеца Кристофър де Хуз. Той ме изтръгна от лапите на сър Гай, който се опитваше да заграби със сила онуй, що не можа да спечели с добро.

— Не, не — възрази Крис. — Изобщо не беше така…

Той млъкна, защото откри, че всички го гледат, зяпнали от изумление.

— Воистина странно говори — продължи Клеър, — защото идва от някакво далечно кътче из земите на Ейре. И е скромен, както подобава на благородник. Той наистина ме спаси и поради туй днес ще го представя на своя закрилник, след като Кристофър се приведе в приличен вид. — Тя се обърна към една от дамите. — Не смяташ ли, че на ръст е колкото нашия главен коняр, оръженосеца Брандън? Върви да вземеш от него тъмносиния жакет, сребърния пояс и най-хубавите му бели панталони. — Тя подаде на девойката издута кесия. — Плати колкото поиска, само не се бави.

Девойката изтича навън. На излизане се размина с мрачен застарял мъж, който стоеше в сянката и наблюдаваше. Беше облечен в разкошен халат от кафяво кадифе с бродирани сребърни лилии и хермелинова яка.

— Как сте сега, милейди? — попита той, като пристъпи напред.

Тя направи реверанс.

— Добре, сър Даниъл.

— Завърнахте се успешно.

— По милост Божия.

Мрачният мъж изсумтя.

— Не ще и дума. Но и със своенравието си можете да изчерпите и Неговата милост. Може ли поне успехът на вашето пътешествие да се мери с поетите опасности?