Майкъл Крайтън - Фатален срок

— Последвайте ме. Ще опитам да измисля как да се съберем. Вие намерете Крис.

Следвайки момчето, Крис наближи входа на Кастелгард — двойна дървена порта, подсилена с яки железни скоби. Сега портата беше отворена, охранявана от войник с връхна дреха във виненочервено и сиво. Часовият ги приветства с думите:

— Ще слагате ли сергия? Ще разпъвате ли платнище? За търговия в града по време на турнир се плащат пет су.

— Non sumus mercatores — каза момчето. — Не сме търговци.

Крис чу отговора на часовия:

— Anthoubeest ye schule payen. Quinquesols maintenant, aut decem postea.

Ho преводът не прозвуча веднага в ухото му; той се досети, че пазачът говори на някаква странна смесица от английски, френски и латински. После чу: „Ако сте, трябва да платите. Пет су сега или десет после.“

Момчето поклати глава.

— Виждаш ли стоки?

— Herkle, non.

Слушалката преведе: „Кълна се в Херкулес, не виждам.“

— Значи сам си отговаряш.

Въпреки младостта си момчето говореше рязко, сякаш бе свикнало да командва. Часовият само сви рамене и се извърна. Момчето и Крис минаха през портата и навлязоха в селото.

Отвътре, до самата врата, имаше няколко селски колиби и оградени зеленчукови градини. Из въздуха се носеше миризма на свине. Минаха покрай къщи със сламени покриви и кочини, от които долиташе грухтене, после се изкачиха по стъпалата към стръмна калдъръмена улица с каменни сгради от двете страни. Вече бяха в самото градче.

Улицата бе тясна и оживена, а сградите двуетажни, с надвиснал горен етаж, така че до земята почти не достигаше слънчева светлина. Във всяка къща на партера имаше магазин или работилница — ковач, шивач, касапин и дърводелец, който работеше и като бъчвар. Касапинът, препасал изпоцапана мушамена престилка, колеше квичащо прасе на калдаръма пред магазина си; двамата заобиколиха бликналата кръв и куп преплетени белезникави черва.

Улицата бе шумна и многолюдна, на Крис едва не му призля от миризмата, докато момчето го водеше напред. Излязоха на калдъръмен площад със закрит пазар в центъра. На разкопките тук бяха открили само голо поле. Крис спря и се озърна, опитвайки да сравни досегашните си познания с онова, което виждаше.

Една пременена девойка с кошница зеленчуци в ръка изтича през площада към момчето и каза загрижено:

— Драги ми сър, дългото ви отсъствие твърде раздразни сър Даниъл.

Момчето не изглеждаше твърде доволно да я види. То отговори сприхаво:

— В такъв случай кажи на чичо ми, че своевременно ще се явя при него.

— Той ще бъде крайно доволен — каза девойката и бързо изтича към някаква тясна уличка.

Момчето поведе Крис в друга посока. Не каза нищо за разговора, само вървеше и си мърмореше тихичко.

Стигнаха до открито пространство точно пред замъка. Тук царуваха блясък и пъстри цветове, неколцина рицари гордо се пъчеха на конете си, развявайки дълги надиплени знамена.

— Много посетители има днес — каза момчето. — За турнира.

Точно пред тях беше подвижният мост, водещ към замъка.

Крис огледа високите стени и купичките над тях. Горе войници крачеха по стената и зяпаха навалицата. Момчето без колебание го поведе напред. Крис чу как стъпките му кънтят глухо по гредите на моста. Край портата стояха двама пазачи. Докато ги наближаваше, той неволно настръхна.

Но пазачите изобщо не им обърнаха внимание. Единият кимна разсеяно, другият се беше обърнал с гръб и чегърташе кал от обувката си.

Крис се смая на тяхното безразличие.

— Не пазят ли входа?

— Че защо да го пазят? — отвърна момчето. — Сега е ден. И никой не ни напада.

От замъка излязоха три жени с кошници в ръцете. Главите им бяха омотани в бяло платно, така че се виждаха само лицата. Пазачите не обърнаха внимание и на тях. Със смях и весели приказки жените се отдалечиха… без някой да ги попита какво търсят тук.

Крис осъзна, че се среща с един от онези исторически анахронизми, които са вкоренени тъй дълбоко, че никому не е хрумнало да ги оспори. Замъците бяха твърдини, крепости, и винаги имаха охраняван вход — ров, подвижен мост и тъй нататък. А от това всички си правеха извода, че около този вход непрестанно дебне свирепа стража.

Но, както бе казало момчето, защо да го пазят? В мирно време замъкът представляваше оживен обществен център, хората идваха да се срещнат с владетеля, да доставят храни и стоки. Нямаше причина да им преграждат пътя. Особено пък през деня.

Крис си спомни за съвременните обществени сгради, които имаха само нощна охрана; пазачите бяха там и през деня, но единствено за да дават информация. Както навярно правеха и тези тук.