Майкъл Крайтън - Фатален срок

Видя, че канарата завършва с дълъг горист склон, който слизаше чак до реката. Момчето размаха ръка. Крис побърза да го настигне.

— Оттук нататък е лесно.

Момчето пое надолу и Крис го последва. Почти веднага усети, че склонът далеч не е тъй полегат, както изглеждаше отдалече. Под дърветата беше мрачно, стръмно и мочурливо. Момчето се подхлъзна по разкаляната пътека и изчезна надолу в гората. Крис продължи да слиза, като се вкопчваше в клоните. После също загуби равновесие, падна по гръб и започна да се пързаля. Без сам да знае защо, той си помисли: Аз съм абсолвент от Йейл. Аз съм историк със специалност „История на технологиите“. Сякаш опитваше да се вкопчи в своята самоличност, която бързо избледняваше от съзнанието му като сън, който е сънувал и сега вече забравя.

Хлъзгайки се стремглаво по калния склон, Крис се блъскаше в дървета, усещаше как клони драскат лицето му, но с нищо не можеше да забави скоростта на падане. Продължаваше да лети все надолу и надолу.

Марек се изправи с въздишка. Сигурен беше, че по тялото на Гомес няма никакъв маркер. Кейт стоеше до него и хапеше устни.

— Знам, че тя спомена за резервния маркер. Знам го.

— Нямам представа къде може да бъде — каза Марек. Кейт неволно посегна да се почеше по главата, после напипа перуката и усети болка в удареното място.

— Тая проклета перука…

Тя млъкна. Втренчи се в Марек.

После тръгна към храстите край пътеката.

— Къде отхвръкна? — попита тя.

— Кое?

— Главата й.

Откри я след малко, изненадана от това, колко дребна изглежда. Без тяло човешката глава не беше много голяма. Помъчи се да не гледа прерязаната шия.

Потискайки отвращението си, тя клекна, преобърна главата и погледна сивото лице с изцъклени очи. Между отпуснатите челюсти провисваше връхчето на езика. Из устата бръмчаха мухи.

Кейт вдигна перуката и веднага видя керамичния маркер. Беше залепен за вътрешната мрежичка. Кейт го измъкна.

— Открих го — каза тя.

Завъртя плочката върху дланта си. Видя бутона върху ръба, където блестеше малка светлинка. Бутонът бе толкова малък и тесен, че можеше да се натисне само с нокът.

Готово. Нямаше съмнение, че са го намерили.

Марек пристъпи и се наведе над плочката.

— Изглежда ми същият — каза той.

— Значи можем да се върнем — каза Кейт. — Когато си искаме.

— Искаш ли да се върнеш? — попита Марек.

Кейт се замисли.

— Дойдохме да намерим професора — каза тя. — И мисля, че трябва да го направим.

Марек се усмихна широко.

После чуха тътен на копита и се хвърлиха в храстите само секунди преди шестимата мрачни конници да прелетят по калната пътека надолу към реката.

Крис залиташе напред, затънал до колене в блатистото мочурище край реката. Калта полепваше по лицето му, по косата, по дрехите. Толкова много кал го покриваше, че усещаше тежестта й. Пред себе си видя момчето — то вече бе нагазило във водата и се миеше.

Като се промъкна през последните гъсталаци по брега, Крис скочи в реката. Водата бе леденостудена, но това изобщо не го интересуваше. Той потопи глава, прекара пръсти през косата си и разтърка лице, опитвайки да отмие калта.

Момчето излезе на отсрещния бряг и седна на припек върху един плосък камък. Каза нещо, което Крис не чу, но слушалката преведе:

— Не си ли сваляш дрехите, когато се къпеш?

— Защо? Ти не го стори.

Момчето сви рамене.

— Но ти можеш, ако искаш.

Крис преплува отсреща и се измъкна на брега. Облеклото му все още бе облепено с кал и след като излезе навън, имаше чувството, че замръзва. Смъкна всичко, освен колана и долните гащи, изплакна дрехите във водата и ги просна на камъните да съхнат. Тялото му беше осеяно с драскотини, пришки и синини. Но кожата му вече изсъхваше и слънчевите лъчи прогонваха студа. Той извърна лице нагоре и затвори очи. Чу тихата песен на жените из нивите. Чу птиче чуруликане. Мирното плискане на реката по бреговете. За момент усети как го обзема покой, по-дълбок и по-цялостен от всяко друго чувство, изпитвано досега.

Легна на камъните и навярно задряма за няколко минути, защото когато се събуди, чу глас:

— Howbite thou speakst foolsimple ohcopan, eek invich array thouart. Essay thousooth Earisher?

Говореше момчето. След миг чу тъничкия глас да превежда в ухото му:

— Говориш простичко на своя приятел и се обличаш странно. Кажи истината. Ирландец си, нали?

Крис бавно кимна, обмисляйки положението. Изглежда, момчето го бе чуло да разговаря с Марек на пътеката и ги смяташе за ирландци. Едва ли имаше смисъл да го разубеждава.