Майкъл Крайтън - Фатален срок

— Аха — каза той.

— Аха? — повтори учудено момчето. Произнесе сричката бавно, като подви устни навътре и оголи зъби. — Аха?

Думата явно му бе непозната.

Не разбира от „аха“, помисли си Крис. Реши да опита на френски:

— Oui.

— Oui… oui… — Момчето изглеждаше объркано и от тази дума. После лицето му се проясни. — Ourie? Seyngthou ourie?

Преводът прозвуча след секунда: „Дрипав? Искаш да кажеш дрипав?“

Крис поклати глава. Работата ставаше много объркана.

— Казвам „да“. Обикновено английско „йес“.

— Йеззз? — изсъска мсмчето.

— Точно така — кимна Крис.

— Ah. Earisher.

„А, ирландец“ — преведе слушалката.

— Да.

— Ние казваме „тъй е“. Или пък thousay trew.

— Thousay trew — повтори Крис и чу превода на собствените си думи: „Истината казваш.“

Момчето кимна, доволно от отговора. Известно време поседя мълчаливо. Огледа Крис от глава до пети.

— Значи не си прост?

Прост ли? Крис сви рамене. Естествено, че не беше прост. Имаше висше образование.

— Thousay trew.

Момчето кимна.

— Така си и мислех. Издават те маниерите, макар че тия дрехи не подхождат на потеклото ти.

Крис премълча. Не беше сигурен за какво става дума.

— Как се наричаш? — попита момчето.

— Кристофър Хюз.

— А, Кристофър де Хуз — бавно изрече хлапето. То сякаш оценяваше името по някакъв неразбираем за Крис начин. — Къде е Хуз? Из ирландските земи ли?

— Thousay trew.

Отново замълчаха и продължиха да се припичат на слънцето.

— Рицар ли си? — попита накрая момчето.

— Не.

— Значи си оръженосец — кимна замислено момчето. — Така ще да е. — То се обърна към Крис. — А на колко години си? Двайсет и една?

— Почти позна. Двайсет и четири.

Отговорът накара хлапето да премига от изненада. Какво толкова чудно, че съм на двайсет и четири, помисли си Крис.

— В такъв случай, добри ми оръженосецо, благодаря от сърце, задето ме спаси от сър Гай и неговата банда.

Момчето посочи към отсрещния бряг, където шестимата мрачни конници стояха край водата. Бяха оставили конете да се напият, но не откъсваха погледи от Крис и хлапето.

— Хич дори не съм те спасил — каза Крис. — Ти ме спаси.

Отговорът предизвика нов озадачен поглед.

— Хич дори?

Крис въздъхна. Очевидно тия хора нямаха твърде богат речник. Беше толкова трудно да изрази дори и най-простата мисъл; усилието го изтощаваше. Но той опита отново:

— Не те спасих аз. Напротив, ти ме спаси.

— Добри ми оръженосецо, ти си толкова скромен — отговори момчето. — Дължа ти живота си и за мен ще е удоволствие да ти услужа с каквото мога, щом се завърнем в замъка.

— В замъка? — повтори Крис.

Кейт и Марек предпазливо излязоха от гората и се отправиха към манастира. Никъде не видяха ездачите, които бяха минали по пътеката. Гледката беше мирна; право отпред се разстилаха манастирските ниви, оградени с ниски каменни зидове. В ъгъла на една от тях стърчеше висок шестоъгълен камък, изваян изящно като камбанария на готическа църква.

— Това ли се нарича montjoie? — попита Кейт.

— Браво, позна — каза Марек. — Да, това е километричен камък или пътепоказател. Срещат се навсякъде.

Тръгнаха между нивите към триметровата стена, която ограждаше целия манастир. Селяните в полето не им обръщаха внимание. По реката бавно слизаше шлеп, натоварен с някакви големи вързопи. Кърмчията пееше весело.

Край манастирския зид бяха скупчени колибите на селяните, които обработваха нивите. Зад тях Марек забеляза ниска врата в стената. Манастирът заемаше толкова голяма площ, че имаше врати и от четирите страни. Това не беше главният вход, но Марек реши, че ще е най-добре да опитат първо него.

Вървяха между колибите, когато отнякъде долетя конско пръхтене, последвано от успокоителен глас. Марек рязко вдигна ръка към Кейт.

— Какво? — прошепна тя.

Той посочи. На двайсетина метра от тях, прикрити зад една къщичка, стояха пет коня и коняр. Конете бяха украсени богато, носеха седла от червено кадифе със сребърни инкрустации по ръбовете. От двете им страни се спускаха широки ивици плат.

— Това не са селски коне — каза Марек. Но ездачите не се виждаха никъде.

— Какво ще правим сега? — попита Кейт.

Крис Хюз следваше момчето към Кастелгард, когато в слушалката му внезапно се раздаде пращене. Чу гласа на Кейт:

— Какво ще правим сега?

— Нямам представа — отговори Марек.

— Намерихте ли професора? — попита Крис.

Хлапето се завъртя и го изгледа.

— На мен ли говориш, оръженосецо?

— Не, момко — каза Крис. — Просто сам си говоря.