Майкъл Крайтън - Фатален срок

— Кейт.

— Да, Крис.

— Виждам ги.

— Къде?

— Влизат през ъгловата врата.

Той тръгна след тях, но се сети, че няма оръжие. Само на два метра от него пламтяща стрела се вряза в гърба на един войник и го повали по очи. Крис се наведе, взе меча на мъртвия, после се изправи и понечи да тръгне.

— Крис.

Мъжки глас в слушалката. Непознат глас. Крис се озърна, но видя само тичащи войници, запалителни стрели и пламтящ двор.

— Крис. — Гласът беше мек. — Насам.

През пламъците видя в другия край на двора тъмен силует. Човекът стоеше като вкаменен и го гледаше. Не обръщаше внимание на сражението наоколо. Само се взираше в Крис. Робърт дьо Кер.

— Крис — изрече отново Дьо Кер. — Знаеш ли какво искам?

Крис не му отговори. Нервно повдигна меча и усети тежестта му. Дьо Кер продължаваше да го гледа. Разсмя се тихичко.

— Ще се бием ли, Крис? После Дьо Кер тръгна към него.

Крис пое дълбоко дъх. Не знаеше дали да се бие, или да бяга. Изведнъж една врата зад голямата зала се отвори с трясък. Някакъв рицар с доспехи, но без шлем, изскочи отвътре и изкрещя:

— За Бога и Протосингела!

Крис разпозна красивия рицар, Раймондо. Десетки войници в зелено и черно прииждаха към двора и влизаха в ръкопашен бой с хората на Оливър.

Дьо Кер продължаваше да го дебне, но сега спря, разколебан от неочаквания обрат. Ненадейно самият Арно сграбчи Крис за гърлото и размаха меча си. После го дръпна още по-близо и изрева:

— Оливър! Къде е Оливър!

Крис посочи вратата.

— Покажи ми!

Крис го поведе нататък и мина през вратата. По спирално стълбище се спуснаха в поредица от подземни зали — просторни, с високи сводести тавани.

Арно бързаше напред запъхтян, зачервен от ярост. Крис подтичваше, за да не изостане. Прекосиха втора зала, празна както първата. Но сега отпред долитаха гласове. Единият бе на професора.

На мониторите в контролната кабина графиките започваха да се изтеглят нагоре. Прехапала устни, Даян Крамър гледаше как пиковете стават все по-остри. Тя потропа с пръсти по таблото. Накрая каза:

— Добре. Хайде поне да напълним резервоарите. Да видим дали ще издържат.

— Чудесно — отвърна с облекчение Гордън.

Той взе радиостанцията и започна да дава нареждания на техниците в транзитната зала.

Стърн гледаше на екрана как работниците влачат тежки маркучи към първия резервоар. Други се изкатериха по стълби да ги наместят.

— Мисля, че този е най-стабилен — каза Гордън. — Поне ще можем…

Стърн скочи на крака.

— Не! Не го правете.

— Какво?

— Недейте да пълните резервоарите. Даян Крамър се вторачи в него.

— Защо? Какво може…

— Не го правете! — изкрещя Стърн. На екрана техниците вече прикрепваха маркучите. — Кажете им да спрат! Никаква вода в резервоара! Нито капка!

Гордън даде заповед по радиото. Техниците се озърнаха изненадано, но спряха работата и оставиха маркучите на пода.

— Дейвид — тихо каза Гордън, — мисля, че ще трябва…

— Не — настоя Стърн. — Няма да пълним резервоарите.

— Защо?

— Защото лепилото няма да хване.

— Лепилото ли?

— Да — каза той. — Знам как да подсилим резервоарите.

— Знаеш ли? — намеси се Даян. — Как?

Гордън се обърна към техниците.

— Колко време остава?

— Трийсет и пет минути.

Гордън се завъртя към Стърн.

— Само трийсет и пет минути, Дейвид. Няма време да сторим каквото и да било.

— Има — рече Стърн. — Има достатъчно време. Ако си скъсаме задниците от бързане.

Кейт слезе в централния двор на Ла Рок, където бе видяла Крис за последен път. Но от него нямаше и следа.

— Крис?

Не чу отговор.

А плочката е у него, помисли си тя.

Наоколо се валяха горящи тела. Кейт тичешком ги обиколи да провери дали Крис не е между тях.

Видя Раймондо, който леко кимна и размаха ръка… после потрепера. За миг Кейт помисли, че е от вълните нажежен въздух, но сетне Раймондо се завъртя с кървава рана в хълбока. Един мъж зад него размахваше меча си, сечеше, кълцаше упорито Раймондо по ръката, рамото, гърдите, крака. Всяка рана беше дълбока, но не смъртоносна. Облян в кръв, Раймондо залитна назад. Мъжът продължаваше да сече. Раймондо падна на колене. Над него противникът удряше неуморно. Раймондо рухна по гръб и сега мечът се вряза диагонално в лицето, устните и носа, разхвърляйки късчета плът. Пламъците закриваха лицето на нападателя, но Кейт го чуваше да повтаря при всеки удар:

— Копеле, копеле, копеле!