Майкъл Крайтън - Фатален срок

Марек хвърли поглед наоколо.

— Колко време още? — попита Крис.

— Двайсет и пет минути.

Крис поклати глава, после пристъпи към най-близкия мъртъв войник и започна да го претърсва.

От контролната кабина Стърн наблюдаваше как техниците потапят белезникавата гумена мембрана в кофа с лепило, после я пъхат, все още мокра, през отвора на стъкления резервоар. Прикрепиха към нея маркуча на компресора и гумата започна да се разширява. След миг стана ясно, че това е метеорологичен балон, ала той продължи да се раздува, гумата изтъня, стана прозрачна и придоби формата на стъкления контейнер, докато достигна и най-далечното ъгълче. После техниците затегнаха капака, включиха хронометър и зачакаха лепилото да затвърдее.

— Колко остава? — попита Стърн.

— Двайсет и една минути. — Гордън посочи балоните. — Примитивно, но действа.

Стърн поклати глава.

— От един час ми беше пред очите, а не го виждах.

— Кое?

— Спуканите гуми. Все си мислех какво се опитваме да предотвратим. А отговорът е прост: спукване. Също като при автомобилна гума. Непрекъснато мислех за спукани гуми. Стори ми се странно, защото днес те са рядкост. Почти не се случват при новите автомобили. Защото новите гуми имат самозалепваща се мембрана. — Стърн въздъхна. — Чудех се какво ми е влязло в главата, после осъзнах, че там е цялата работа — и на нас ни трябваше начин да използваме мембрана.

— Тази не е самозалепваща се — каза Даян.

— Не е — съгласи се Гордън, — но ще заздрави стъклото и ще разпредели натоварването.

— Точно така — потвърди Стърн.

Техниците вече бяха наслагали балони във всички резервоари. Сега чакаха лепилото да засъхне. Гордън погледна часовника си.

— Още три минути.

— А после по колко време на резервоар?

— Шест минути. Но можем да пълним по два едновременно.

Даян въздъхна.

— Осемнайсет минути. На косъм.

— Ще успеем — окуражи я Гордън. — Можем да отворим крановете докрай.

— Това няма ли да увеличи натоварването?

— Да. Но ако се наложи, ще го направим.

Даян погледна трептящите графики върху монитора. Пиковете ставаха все по-ясни.

— Защо се променят полевите скокове? — попита тя.

— Не се променят — отговори Гордън, без да поглежда.

— Променят се — настоя Даян. — Пиковете се смаляват.

— Какво?

Гордън пристъпи до нея. Навъси се. Пиковете бяха четири, после три, после два. За момент пак станаха четири.

— Не забравяй, че всъщност виждаш изражение на вероятностите — каза той. — Амплитудите на полето отразяват вероятността за дадено събитие.

— Кажи го по човешки.

Гордън не откъсваше очи от екрана.

— Нещо трябва да се е объркало. Каквото и да е, то променя шанса им да се завърнат.

Крис се обливаше в пот. Той изпъхтя, преобърна по гръб неподвижното тяло и продължи да претърсва. Вече няколко минути трескаво ровеше из кафяво-сивите униформи на двамата мъртви войници с надеждата да намери ключа. Туниките бяха дълги, отдолу имаше ризи — с две думи, много плат. Не че беше лесно ключът да се скрие; за такъв катинар трябваше железен ключ, дълъг поне петнайсет сантиметра.

Но не го намери. Нито у първия войник, нито у втория. Той изруга и се изправи.

В другия край на подземието Арно все още се биеше с Оливър; мечовете звънтяха непрестанно, отмерено. Марек обикаляше с факла покрай стените и претърсваше най-тъмните кътчета. Но и той нямаше успех.

Крис имаше чувството, че в главата му тиктака часовник. Озърна се. Къде можеше да се укрие ключът? И веднага осъзна, че може да е навсякъде — закачен на стената или пъхнат под някоя стойка за факли. Той пристъпи до лебедката и огледа около механизма. Там го откри — голям железен ключ, паднал край основата на лебедката.

— Ето го!

Марек вдигна глава и погледна брояча, докато Крис тичаше да отключи клетката. Ключът влезе в катинара, но не искаше да се завърти. Отначало Крис помисли, че нещо заяжда, но след трийсет секунди мъчителни усилия бе принуден да признае, че това не е необходимият ключ. Гневен и безпомощен, той го захвърли на пода. Обърна се към професора.

— Съжалявам. Наистина съжалявам.

Както винаги професорът остана невъзмутим.

— Мислех си, Крис — каза той. — Спомнях си какво точно стана.

— Аха…

— И смятам, че е у Оливър. Той ме заключи лично. Мисля, че е задържал ключа.

— Оливър?

Отсреща Оливър продължаваше да се бие, но вече личеше, че губи. Арно беше по-добър майстор на меча, а Оливър — пиян и изморен. Мрачно усмихнат, Арно отблъскваше Оливър с отмерени удари към ръба на кладенеца. Там Оливър се подпря на ниската ограда, задъхан, потен и прекалено изтощен, за да продължи.