Майкъл Крайтън - Фатален срок

— Навън ли? — изненада се Кейт. — Та ние дори двора не можем да прекосим.

Марек ги догони накуцвайки. Огледа двора и каза:

— Галерията.

— Да — кимна професорът. После посочи нагоре. — Галерията.

Така наричаха закритата дървена площадка покрай външния ръб на стената, от която войниците можеха да обстрелват атакуващата войска. Сега галерията им даваше шанс да стигнат до портата в другия край на двора.

— Къде е Крис? — попита Марек.

Всички се озърнаха.

Крис бе изчезнал.

Крис подтичваше след Марек, чудеше се дали ще може да го носи и тъкмо бе стигнал до извода, че няма може, когато някой го дръпна настрани и жестоко го блъсна в стената. Чу зад себе си глас да изрича на безупречен английски:

— Не ти, драги. Ти ще стоиш тук.

Усети върху гърба си острието на меч.

Завъртя се и видя Робърт дьо Кер. Дьо Кер още веднъж го блъсна жестоко в стената. Крис с тревога разбра, че са до арсенала. Сред толкова пламъци едва ли бе здравословно да стоят точно тук.

Но Дьо Кер изобщо не се тревожеше. Напротив — усмихваше се.

— Всъщност — добави той, — и другите копелета нямат къде да ходят.

— Защо? — попита Крис, без да откъсва очи от меча.

— Защото маркерът е у теб, приятел.

— Не е.

— Забрави ли, че чувам какво си говорите? — Дьо Кер протегна ръка. — Хайде, дай ми го.

Той отново сграбчи Крис и го блъсна през вратата. Крис залитна назад. Сега в арсенала нямаше жива душа, всички войници бяха избягали. Наоколо се извисяваха купчини платнени торбички. Каменните паници още стояха на пода.

— Вашият скапан професор — каза Дьо Кер, като видя паниците. — За много умен се мисли. Дай маркера.

Крис бръкна под жакета си и напипа кесията. Дьо Кер нетърпеливо щракна с пръсти.

— Хайде, хайде, по-бързо.

— Една секунда — помоли Крис.

— Всичките сте един и същи — каза Дьо Кер. — Като Донигър. Знаеш ли какво рече Донигър? Не се тревожи, Роб, разработваме нова технология, която ще те оправи. Вечно новата технология оправя нещата. Но никаква технология не разработи. И през ум не му минаваше. Просто излъга както винаги. Проклетото ми лице. — Той докосна дългия белег. — Боли непрекъснато. Нещо е станало с костите. Ужасно боли. И вътрешностите ми са се скапали. Боли. — Дьо Кер рязко протегна длан. — Хайде. Протакаш ли още малко, ще те убия на място.

Крис стисна флакончето. На какво разстояние действаше газът? Едва ли по-отдалече, отколкото мечът. Но нямаше избор.

Крис дълбоко си пое дъх и пръсна напред облак газ. Дьо Кер се закашля, no-скоро раздразнен, отколкото изненадан. Пристъпи напред и изръмжа:

— Задник. За умна идея ли го смяташ? Хитро, а? Хитро момче.

Той побутна Крис с върха на меча. Крис отстъпи назад.

— Заради това ще те изкормя, да видиш как ти изтичат червата.

Мечът се стрелна нагоре. Крис отскочи и си помисли: все пак има някакъв ефект. Пръсна ново облаче, по-близо до лицето на Дьо Кер, сетне приклекна. Мечът прелетя над него, удари пода и катурна една от паниците.

Дьо Кер залиташе, но се държеше на крака. Крис го напръска пак, ала той устоя като по чудо. Замахна, острието изсъска.

Крис отскочи, но мечът сряза ръката му над десния лакът. От раната бликна кръв. Флаконът се търкулна на пода.

Дьо Кер се ухили.

— Тук номера не минават. Това е истината. Мечът. Гледай как става, приятел.

Приготви се да замахне отново. Още залиташе, но силите му се възвръщаха. Крис приведе глава, острието профуча над него и посече купчината торбички. Из въздуха литна облак сиви прашинки. Крис пак отстъпи и усети с крака си една от каменните паници. Понечи да я избута настрани, после усети колко е тежка. Не беше пълна с барут, а с някаква гъста каша. Излъчваше остър мирис. Крис го позна веднага — мирис на вар.

Това означаваше, че паницата до крака му е пълна с автоматичен огън.

Крис бързо се наведе и вдигна паницата.

Дьо Кер спря.

И той знаеше какво е това.

Крис използва краткото колебание и плисна паницата към лицето на Дьо Кер. Кашата го улучи в гърдите, разплиска се по лицето, тялото и ръцете му.

Дьо Кер изръмжа.

Крис се нуждаеше от вода. Къде да намери вода? Отчаяно се озърна, но вече знаеше отговора — в тази сграда нямаше вода. Вече бе отстъпил в ъгъла.

Дьо Кер се усмихна.

— Няма вода, а? Сега ти е спукана работата, умнико!

Той вдигна меча хоризонтално и прекрачи напред. Крис усети камъка зад гърба си и разбра, че това е краят. Но поне другите можеха да се измъкнат.

Гледаше как Дьо Кер се приближава бавно, самоуверено. Усещаше мириса на дъха му; беше толкова близо, че можеше да го заплюе.