Майкъл Крайтън - Фатален срок

На екрана зад него се появи диаграма.

— Според нас всеки обект ще носи над два милиарда долара на година заедно със сувенирите и продажбите. Преценяваме, че през второто десетилетие на новия век общата годишна печалба на компанията ще надхвърли сто милиарда. Ето ви причина да се присъедините към нас. Другата причина обаче е по-важна. Под маската на туризма ние всъщност изграждаме един нов интелектуален монопол. Такива монополи съществуват например в компютърната област. Но не и в историята. А историята е най-могъщият интелектуален лост на обществото. Нека бъдем наясно. Историята не е безпристрастен запис на мъртви събития. Нито пък детска площадка, където кабинетни учени да си играят на скучни спорове. Целта на историята е да обясни настоящето — да ни каже защо околният свят е точно такъв. Историята ни казва кое е важно в нашия свят и как се е появило. Тя ни казва защо да ценим едно или друго. И ни казва кое да захвърлим или пренебрегнем. Това е истинска власт — дълбоко вкоренена власт. Властта да оформим цяло едно общество. Бъдещето принадлежи на миналото — на онзи, който контролира миналото. До днес подобен контрол бе невъзможен. Сега е реалност. Ние от Ай Ти Си искаме да помогнем на своите клиенти да дооформят света, в които живеем, работим и консумираме заедно. И вярвам, че за това ще получим вашата пълна и всеотдайна подкрепа.

Нямаше аплодисменти, само мълчание и слисани погледи. Така ставаше винаги. Трябваше им време, за да осъзнаят какво са чули.

— Благодаря за вниманието — каза Донигър и с широка крачка напусна сцената.

— Дано да е важно — обади се Донигър. — Мразя да прекъсвам делови срещи.

— Много е важно — уточни Гордън.

Двамата вървяха по коридора към транзитната зала.

— Върнаха ли се?

— Да. Монтирахме щитовете и трима от групата се завърнаха.

— Кога?

— Преди около петнайсет минути.

— И?

— Много са преживели. Единият е ранен доста зле и трябва да го откараме в болница. Другите двама са добре.

— Е? Какъв е проблемът?

Минаха през една врата.

— Те искат да знаят защо не сме им обяснили плановете на Ай Ти Си — каза Гордън.

— Защото не е тяхна работа — тросна се Донигър.

— Те рискуваха живота си…

— Сами го поискаха.

— Но те…

— О, майната им — ядоса се Донигър. — Каква е тая внезапна загриженост? На кого му пука? Та те са някакви си историци така или иначе, всички ще останат без работа, освен, ако аз ги наема.

Гордън не отговори. Гледаше нещо през рамото му. Донигър бавно се завъртя.

Джонстън стоеше зад него; и момичето, което сега бе със съвсем къса прическа; и единият от мъжете. Бяха мръсни, дрипави и опръскани с кръв. Екранът до тях показваше аудиторията. Сцената беше пуста, гостите напускаха залата. Но тия трима навярно бяха чули речта или поне част от нея.

— Е — усмихна се изведнъж Донигър, — много се радвам, че успяхте.

— Ние също — отвърна Джонстън. Но не се усмихна. Всички мълчаха. Само го гледаха.

— О, майната ви! — Донигър се обърна към Гордън. — Защо ме доведе тук? Защото историците се тревожат? Това е бъдещето, независимо дали им харесва, или не. Нямам време за тъпотии. Трябва да управлявам цяла компания.

Но Гордън държеше в ръката си малко газово флаконче.

— Обсъдихме положението, Боб — каза той. — Смятаме, че занапред някой по-сдържан човек трябва да управлява компанията.

Раздаде се съскане. Донигър усети остър мирис, напомнящ миризмата на етер.

Събуди се от мощно бръмчене и остър писък като скърцане на раздран метал. Беше в машината. Видя как всички го гледат иззад щитовете. Знаеше, че не бива да слиза, след като процесът е започнал.

— Няма да стане — изрече високо той. Заслепи го виолетова светлина. Блясъците се редуваха един след друг. Видя как стените на залата стремително се извисяват около него… после пропадна към кипналата нагоре пяна… сетне в ушите му отекна последният писък и той затвори очи в очакване на сблъсъка.

Мрак.

Чу птичи песни и отвори очи. Най-напред погледна небето. Ясна синева. Значи не беше Везувий. Стоеше сред девствена гора с огромни дървета. Значи не беше Токио. Птиците чуруликаха весело, слънцето приличаше. Значи не беше Тунгуска. По дяволите, къде се намираше?

Машината стоеше леко наклонена; гората се спускаше полегато наляво. Той зърна светлина между дървесните стволове. Слезе от машината и тръгна надолу. Някъде в далечината кънтяха бавните удари на самотен барабан.

Стигна до пролука между дърветата и видя под себе си укрепен град. Отчасти го закриваше пушекът на многобройни огньове, но Донигър веднага разпозна мястото. О, по дяволите, помисли си той, та това е Кастелгард. И какво толкова, като го пращаха тук?