Майкъл Крайтън - Фатален срок

Арно бавно вдигна острието към гърлото на Оливър.

— Милост — изпъшка Оливър. — Моля за милост.

Но явно не я очакваше. Арно натисна малко по-силно. Оливър се закашля.

— Милорд Арно — пристъпи напред Марек. — Трябва ни ключът за клетката.

— А? Ключ? За клетката?

Задъханият Оливър се усмихна.

— Аз знам къде е.

Арно размърда меча.

— Казвай.

Оливър поклати глава.

— Никога.

— Ще ни кажеш — изрече Арно. — Ще ти пощадя живота.

При тия думи Оливър трепна.

— Воистина ли?

— Аз не съм коварен и двуличен англичанин — каза Арно. Дай ни ключа и се кълна като истински френски благородник, че няма да те убия.

Няколко секунди Оливър само пъшкаше и се взираше в Арно. Накрая се надигна и каза:

— Много добре.

Той захвърли меча, бръкна под дрехата си и извади тежък железен ключ. Марек го грабна. Оливър пак се завъртя към Арно.

— И тъй, аз изпълних своето. Държиш ли на думата си?

— Несъмнено. Няма да те убия… — Арно пристъпи напред, бързо приклекна и сграбчи Оливър през коленете. — Ще те изкъпя.

И той преметна Оливър в кладенеца. Далече долу отекна плясък; плюейки вода, Оливър изплува на повърхността. Изруга и посегна да потърси опора в каменната стена. Но камъните бяха облепени с черна слуз. Пръстите на Оливър се хлъзнаха. Нямаше как да намери опора. Той отчаяно запляска с длани. Погледна нагоре към Арно и изруга.

— Добре ли плуваш? — попита Арно.

— Много добре, френска свиньо.

— Чудесно — каза Арно. — Тогава ще ти трябва повече време за банята.

И той обърна гръб на кладенеца. Кимна на Крис и Марек.

— Задължен съм ви. Дано Господ бъде благосклонен към вас, додето сте живи.

После Арно изтича навън, за да се включи в битката. Чуха как стъпките му заглъхват.

Марек отключи катинара и клетката се отвори със скърцане. Професорът излезе.

— Колко остава?

— Единайсет минути — каза Марек.

Побягнаха към изхода. Марек куцаше, но не изоставаше. Зад тях се чуваше как Оливър пляска из кладенеца.

— Арно! — кънтеше звукът му под мрачните сводове. — Арно!

Големите екрани в дъното на контролната кабина показваха как техниците пълнят щитовете с вода. Засега всичко вървеше добре. Но никой в кабината не гледаше щитовете. Всички се взираха мълчаливо в монитора на таблото, където трептяха компютърните графики на магнитното поле. От десет минути насам пиковете ставаха все по-малки и вече почти изчезваха; мяркаха се само като петънца върху вълнистата повърхност.

Продължаваха да гледат.

За момент петънцата сякаш се надигнаха, разшириха.

— Става ли нещо? — попита с надежда Даян Крамър.

Гордън поклати глава.

— Не ми се вярва. Случайни колебания.

— Стори ми се, че растат — каза Даян.

Но Стърн виждаше, че не е така. Гордън бе прав — обикновени колебания. Петънцата на екрана оставаха прекъслечни, нестабилни.

— Каквото и да им пречи — каза Гордън, — все още не са го преодолели.

През буйните пламъци в централния двор на замъка Кейт видя професора и останалите да излизат от една странична врата. Тя изтича насреща. Всички изглеждаха невредими. Вървяха бързо. Професорът й кимна.

— У теб ли е плочката? — обърна се Кейт към Крис.

— Да. У мен.

Той я извади от джоба си и докосна с нокът бутона.

— Няма достатъчно място — каза бързо Кейт.

— Има — възрази Крис.

— Не. Забрави ли, че трябват два метра във всяка посока? Пламъците ги обкръжаваха.

— Няма да намерите толкова място на този двор — каза Марек.

— Така е — кимна професорът. — Трябва да минем в съседния двор.

Кейт погледна напред. До портата към външния двор имаше четирийсет метра. Решетката беше вдигната. Не личеше някой да охранява; всички войници бяха отишли да се сражават с нашествениците.

— Колко остава?

— Пет минути.

— Добре — каза професорът. — Да побързаме.

Побягнаха през горящия двор, заобикаляйки пламъци и вкопчени един в друг войници. Професорът и Кейт тичаха начело. Марек ги следваше, хапейки устни от болка в крака. А Крис, разтревожен за него, вървеше последен.

Кейт стигна до първата порта. Нямаше никаква стража. Изтичаха под шиповете на вдигнатата решетка. Навлязоха в средния двор.

— О, не! — възкликна Кейт.

Всички войници на Оливър бяха настанени в средния двор. Сега стотици рицари и пажове тичаха насам-натам, викаха към войниците по стената, носеха оръжия и боеприпаси.

— Тук няма място — каза професорът. — Ще трябва да излезем през следващата порта. Извън замъка.