Майкъл Крайтън - Фатален срок

— Уелси — кимна към клетката Гордън.

Котаракът имаше съвсем нормален вид. Дишаше леко и бавно. Стърн виждаше половината от муцуната му сред пухкавата козина. Лапите бяха тъмни. Приведе се напред, но Гордън го спря.

— Не се приближавай.

После Гордън почука с пръчка по решетките.

Окото на котарака се разтвори. Не лениво и бавно — отвори се мигновено, изпълнено с напрежение. Самият котарак не помръдна. Движеше се само окото му.

Гордън отново почука.

Котаракът изсъска яростно и се хвърли към решетките с широко разтворени челюсти. Блъсна се, отскочи, нападна отново… и пак, и пак — неуморно, без да спира, със злобно ръмжене и съскане.

Стърн гледаше с ужас.

Муцуната на животното бе ужасно обезобразена. Едната страна изглеждаше нормална, но другата се намираше по-ниско. Окото, ноздрата, всичко бе изместено надолу покрай централната линия, разделяща муцуната на две половини. Значи, затова го наричат „разцепване“, помисли си Стърн.

Но най-страшното бе в задната част на муцуната, която не видя отначало заради бесните скокове на животното. Едва сега забеляза, че зад безформеното ухо има трето око — по-малко и оформено само отчасти. А под това око розовееше частица от нос и стърчеше парче от челюст, издадено като тумор. Няколко бели зъба се подаваха през козината, макар че нямаше уста.

Транскрипционни грешки. Сега разбираше какво означава това.

Котаракът продължаваше да се блъска в решетките; по муцуната му протече кръв.

— Ще продължи така, докато си тръгнем — каза Гордън.

— Тогава да си вървим — отвърна Стърн.

Отдалечиха се мълчаливо. След малко Гордън каза:

— Не е само това, което виждаш. Има и промени в съзнанието. Тях забелязахме най-напред у разцепения човек.

— Онзи, за когото ми разказа, че останал в миналото?

— Да — кимна Гордън. — Декард. Роб Декард. Той беше един от морските пехотинци. Много преди да се появят физически изменения, усетихме промяна в психиката му. Но едва по-късно разбрахме, че това се дължи на транскрипционни грешки.

— Какви бяха промените?

— Отначало Роб беше веселяк и много добър спортист. Имаше склонност към езиците. Стигаше му да пийне една бира с някой чужденец, и почваше да разбира езика. Нали знаеш — тук дума, там изречение. Но от самото начало говореше с идеален акцент. След няколко седмици езикът му ставаше като майчин. От морската пехота бяха го пратили в езикова школа. Но постепенно уврежданията се натрупваха и Роб стана мрачен. После зъл. Много зъл.

— Така ли?

— Преби жестоко един наш пазач, защото се загледал малко по-дълго в пропуска му. И едва не уби един човек в Албъкърки. Тогава почнахме да подозираме, че Декард има трайни мозъчни увреждания и ще става още по-зле.

В контролната кабина завариха Даян Крамър приведена над монитора, който показваше промените в магнитното поле. Смущенията се засилваха. Техниците казваха, че се връщат най-малкото трима души, може би четирима или петима. Лицето на Даян издаваше колебанията й; тя искаше тези хора да се завърнат.

— Все още мисля, че компютърът греши и стъклото ще издържи — каза Гордън. — Можем поне да напълним резервоарите и да видим какво ще стане.

Даян кимна.

— Да, можем. Но дори всичко да мине без произшествия, няма как да сме сигурни, че няма да се спукат по-късно, по време на прехвърлянето. А това ще е катастрофа.

Стърн се завъртя на стола. Изведнъж го обзе безпокойство. Нещо се въртеше из главата му. Когато Даян каза „да се спукат“, пред очите му отново изникнаха автомобили — все същата поредица, отново и отново. Автомобилни състезания. Грамадни колела на камиони. Човечето на „Мишелин“. Гвоздей на пътя и гума, която минава през него.

Спукване.

Резервоарите щяха да се спукат. Гумите щяха да се спукат. Какво общо имаше между двете?

— За да се справим — каза Даян, — трябва някак да подсилим резервоарите.

— Вече говорихме за това — отвърна Гордън. — Просто няма начин да стане.

Стърн въздъхна.

— Колко време остава?

— Петдесет и осем минути — обади се техникът.

За свое учудване Кейт чу ръкопляскания отдолу. Бе успяла да скочи; сега се люшкаше напред-назад, увиснала под гредата. А долу хората ръкопляскаха, сякаш гледаха цирков трик.

Тя бързо преметна крака нагоре и се изкатери върху гредата.

Зад нея Гай дьо Малегант бързаше към централната греда. Явно искаше да й пресече пътя.

Тя изтича по гредата към центъра на тавана. Беше по-пъргава от Гай и достигна целта си преди него. Разполагаше с няколко секунди, за да събере сили и да реши какво да прави.