Майкъл Крайтън - Фатален срок

Даян помълча, прехапа устни.

— Боб, мисля, че…

— Хей — рече той. — Май почна да забравяш. Нали ти не искаше да пуснеш Стърн заради риска от транскрипционни грешки? Сега пък искаш да върнеш цялата група без щитове. Не, Даян.

— Добре — съгласи се неуверено тя. — Ще ида да поговоря с…

— Не. Никакви разговори. Дръпни шалтера, ако трябва. Но не позволявай онези хора да се завърнат. Прав съм, и ти го знаеш.

— Какво? — възкликна Гордън в контролната кабина.

— Не могат да се завърнат. В никакъв случай.

Боб беше категоричен.

— Но те трябва да се върнат — каза Дейвид Стърн. — Длъжни сте да им разрешите.

— Не, не сме — отвърна Даян.

— Но…

Даян се обърна към Гордън.

— Джон, той виждал ли е Уелси? Показа ли му го?

— Кой е Уелси?

— Котарак — отговори Гордън.

— Уелси е разцепен — обясни Даян. — Той беше едно от първите опитни животни, които изпратихме в миналото. Преди да знаем, че трябва да използваме водни щитове. И е разцепен много зле.

— Разцепен?

Даян отново се завъртя към Гордън.

— Нищо ли не си му казал?

— Казах му, разбира се. — Гордън погледна Стърн. — Разцепен означава, че има много сериозни транскрипционни грешки… Но това беше преди години, Даян. Тогава имахме и проблеми с компютрите.

— Покажи му — предложи Даян Крамър. — Да видим дали пак ще настоява да върне приятелите си. Но основното е, че Боб взе решение и отказва категорично. Ако нямаме сигурни щитове, никой не бива да се завърне. Независимо от обстоятелствата.

Откъм таблото един техник се обади:

— Имаме полеви скок.

Всички се скупчиха около монитора, осеян с трептящи вълни и пикове.

— Колко остава до завръщането им? — попита Стърн.

— Ако се съди по сигнала, около час.

— Можете ли да кажете колко души…

— Не още, но… повече от един. Може би четирима или петима.

— Значи всички — каза Гордън. — Трябва да са открили професора и сега се прибират. Направиха, каквото им поръчахме и се връщат.

Той се обърна към Даян Крамър.

— Съжалявам — допълни тя. — Без щитове никой няма да се завърне. Точка.

Приклекнала край отвора, Кейт бавно се изправи. Стоеше в тясно пространство — малко повече от метър, между високи каменни стени. През отвор отляво нахлуваше светлината на огън. В жълтите му лъчи тя различи врата точно пред себе си. Зад нея каменно стълбище се изкачваше стръмно към тавана на височина около десет метра.

Къде беше попаднала?

Крис подаде глава през отвора в пода, посочи огъня и прошепна:

— Мисля, че знам защо не са открили прохода.

— Защо?

— Защото е зад камината.

— Зад камината? — повтори шепнешком Кейт. После осъзна, че е прав. Това тясно пространство бе един от тайните коридори в Ла Рок — зад камината на голямата зала.

Кейт предпазливо пристъпи напред покрай стената отляво… и пред нея се разкри гледка от камината към голямата зала. Камината беше висока почти три метра. През буйните пламъци видя масата на Оливър, където рицарите бяха насядали с гръб към нея. До тях имаше не повече от пет метра.

— Прав си — прошепна Кейт. — Зад камината сме.

Тя погледна към Крис и му махна с ръка да излезе. Канеше се да продължи към вратата отпред, когато сър Гай извърна поглед към огъня и метна в пламъците огризано пилешко крилце. След това продължи да яде.

Да се измъкваме, помисли си Кейт.

Но вече бе твърде късно. Раменете на Гай трепнаха; обръщаше се отново. Видя я ясно, погледите им се срещнаха и той изкрещя:

— Милорд!

Скочи от масата и изтегли меча.

Кейт изтича към вратата, дръпна я, но тя бе заключена или заяждаше. Не се отвори. Кейт отново погледна тясното стълбище зад себе си. Видя как сър Гай се колебае от другата страна на пламъците. Пак я погледна и се хвърли през огъня. Кейт видя Крис да се подава през отвора и извика:

— Надолу!

Крис изчезна, а тя се втурна към стълбището.

Сър Гай замахна и мечът му издрънча по каменното стъпало само на сантиметри от крака й. Той изруга, после погледна отвора на тайния проход. Явно не забеляза Крис, защото Кейт го чу как се втурна подир нея.

Тя нямаше оръжие; нямаше нищо.

Побягна.

На десет метра височина стълбището завършваше с тясна площадка и когато изскочи там, Кейт усети как по лицето й полепват гъсти паяжини. Избърса се с рязко движение. На площадката едва имаше място за нея, но тя бе алпинистка и това не я плашеше.

Ала сър Гай се поколеба. Пристъпваше нагоре съвсем бавно, притиснал рамо към стената, колкото се може по-далече от ръба на стълбището. Вкопчваше се във всяка дребна издатина по хоросана. Изглеждаше стреснат и дишаше тежко. Тъй значи — храбрият рицар се боеше от високото. Но не чак толкова, че да спре. Напротив, тревогата сякаш го разгневяваше още повече. В очите му пламтеше убийствена ярост.