Майкъл Крайтън - Фатален срок

До площадката имаше дървена вратичка с малък кръгъл отвор. Очевидно стълбището бе предназначно да позволи някому да наблюдава незабелязано какво става в голямата зала. Кейт натисна с цяла тежест, но вместо да се отвори, вратата рухна навътре и с трясък се сгромоляса долу на пода, като едва не повлече и нея. Беше в залата.

Стоеше високо горе, сред масивните греди на открития таван. Виждаше масите на десет метра под себе си. Точно отпред беше грамадната централна греда, минаваща по дължината на цялата зала. На всеки метър и половина тази греда се свързваше с други, водещи към стените от двете страни, и с още една отвесна, свързана с покрива. Всички греди бяха покрити с изящна дърворезба.

Без колебание Кейт стъпи върху гредата. Всички отдолу я гледаха; раздаде се всеобщ стон, започнаха да я сочат. Чу вика на Оливър:

— В името на свети Георги! Чиракът! Предадени сме! Магистърът!

Той удари с юмрук по масата и впери в нея яростен поглед.

— Крис — каза Кейт. — Намери професора.

— Добре… — долетя през прашенето в слушалката й.

— Чу ли ме? Крис!

Нищо освен пращене.

Кейт бързо тръгна по гредата. Въпреки височината тя се чувстваше съвършено спокойна. Гредата бе широка шейсет сантиметра. Напълно достатъчно. Чу отдолу нечие задавено възклицание, обърна се и видя сър Гай да стъпва върху централната греда. Изглеждаше уплашен, но присъствието на публика му придаваше смелост. Или може би не искаше да разберат, че го е страх. Той колебливо пристъпи, запази равновесие и бързо тръгна право към нея. Леко полюшваше меча си. Стигна до първата напречна греда, пое си дъх и заобиколи отвесната подпора, като се придържаше за нея. След това продължи.

Кейт отстъпи, осъзнавайки, че централната греда е твърде широка и няма да го затрудни. Тръгна към стената по една от страничните. Тук ширината бе двойно по-малка; щеше да затрудни Гай. Кейт с усилие преодоля няколко кръстосани греди и продължи.

Едва сега осъзна грешката си.

Обикновено откритите средновековни тавани имаха една характерна особеност — там, където гредите се съединяваха със стената, отдолу по цялата дължина минаваше декоративна опора. Кейт би могла да мине по нея. Но таванът тук бе изграден във френски стил — гредите потъваха в каменни жлебове на около метър под покрива. Наоколо имаше само гладка стена. Сега Кейт си спомняше, че е гледала тези жлебове в руините на Ла Рок. Как бе забравила?

Беше в капан.

Не можеше да продължи, защото гредата свършваше до стената. Не можеше да се върне назад, защото там я чакаше Гай. И не можеше да се прехвърли на следващата напречна греда, защото до нея имаше метър и половина.

Твърде далече за скок. Всъщност не чак толкова, но опасно. Особено без предпазно въже.

Тя се озърна и видя сър Гай да върви по гредата към нея, балансирайки с меча в ръката си. Знаеше, че няма къде да бяга.

Не й оставаше избор. Тя погледна следващата греда. Трябваше да го направи. Проблемът бе дали ще има достатъчно височина. За да стигне отсреща, трябваше да подскочи нагоре.

Гай се промъкваше покрай кръстосаните греди. Оставаха му броени секунди. Кейт приклекна, пое си дъх, напрегна мускули … и с мощен тласък на краката отхвърли тялото си във въздуха.

Крис се изкатери през отвора. Надникна през огъня и видя, че всички в залата гледат тавана. Знаеше, че Кейт е горе, но с нищо не можеше да й помогне. Тръгна право към страничната врата и се опита да я отвори. Когато тя не поддаде, той блъсна с всичка сила и усети, че се открехва. Натисна отново; вратата изскърца и се отвори.

Излезе на вътрешния крепостен двор. Навсякъде тичаха войници. Една пристройка гореше, пламтяха и дървените галерии покрай върха на стената. Насред двора също подскачаха буйни пламъци. В този хаос никой не му обърна внимание.

— Андре! — произнесе той. — Чуваш ли ме? Пращене. Тишина.

И после гласът на Андре отговори:

— Да.

— Андре! Къде си?

— При професора.

— Къде? — повтори Крис.

— В арсенала.

— Къде е това?

В лабораторния склад имаше двайсетина клетки с животни предимно котки, морски свинчета и мишки. Миришеше на козина и изпражнения. Докато вървяха между клетките, Гордън каза:

— Държим разцепените животни настрани от другите. Налага се.

Стърн видя три клетки до стената в дъното. Решетките им бяха дебели. Гордън пристъпи към първата, където лежеше малка, плътно свита топка от козина. Това бе бледосив персийски котарак. Изглеждаше заспал.