Майкъл Крайтън - Фатален срок

— Шегуваш ли се? — рече той.

— Не. Не се шегувам.

Той отново надникна. Освен придворните долу имаше още много хора. Неколцина оръженосци разговаряха със смях, докато чистеха доспехите и се грижеха за конете на рицарите. Отдясно група войници обикаляше по крепостната стена. Всеки би могъл да се обърне и да погледне нагоре, ако движенията й привлечаха внимание.

— Ще те видят.

— От този прозорец — да. Не и от другия. Единственият ни проблем е той. — Кейт кимна към пазача до вратата. — Можеш ли да помогнеш с нещо?

— Аз имам грижата — обади се Марек от леглото.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? — подвикна ядосано Крис. — Мислиш ли, че не мога сам да се справя?

— Да, така мисля.

— Е, на мен пък ми писна от твоето високомерие.

Крис бе побеснял; обърна се, зашари с поглед, грабна малката табуретка край чекръка и тръгна срещу Марек.

Пазачът видя това, възкликна „Non“ и бързо пристъпи към Крис. Изобщо не забеляза как Марек замахна изотзад с металния свещник.

В следващия миг войникът рухна, Марек подхвана тялото му и тихичко го отпусна на пода. От главата на пазача шуртеше кръв върху персийския килим.

— Мъртъв ли е? — попита Крис, гледайки втрещено Марек.

— На кой му пука? — отвърна Марек. — Само продължавай да говориш спокойно, за да чуват отвън гласовете ни.

Те се озърнаха, но Кейт вече бе излязла през прозореца.

Това е най-обикновено самостоятелно катерене без въже, каза си тя, прилепнала за стената на двайсет метра над двора.

Вятърът я блъскаше, дърпаше дрехите й. Тя се вкопчваше в едва забележимите издатини по хоросана с връхчетата на пръстите. Понякога хоросанът се ронеше и трябваше да го разчиства, после да опитва отново. Но тук-там намираше вдлъбнатини, където да вмъкне пръсти.

Беше се катерила и на по-трудни места. Редица сгради в Йейл бяха по-неудобни…, макар че там винаги имаше талк за ръцете, свестни обувки и въже. Тук нямаше на какво да разчита.

Не е далече.

Беше се измъкнала през западния прозорец, защото се намираше зад стражата, защото гледаше към градчето, тъй че имаше по-малка вероятност да я забележат отдолу… и защото го делеше най-малко разстояние от следващия прозорец, който беше в края на коридора пред стаята.

Не е далече, повтори си тя. Най-много три метра. Спокойно. Не бързай. Просто протегни ръка, намери опора… сега другата ръка…

Наближавам, помисли тя.

Наближавам.

После докосна каменния перваз. За пръв път можеше да се вкопчи в нещо стабилно. Придърпа се с една ръка, после предпазливо надникна към коридора.

Нямаше пазачи.

Коридорът бе пуст.

Използвайки вече и двете ръце, Кейт се изтегли нагоре, легна върху перваза и се преметна на пода. Сега стоеше в коридора пред заключената врата.

— Успях — тихо изрече тя.

— Пазачи? — запита оттатък Марек.

— Не. Но и ключ няма.

Тя огледа вратата. Беше дебела и яка.

— Панти? — обаде се Марек.

— Да. От външната страна.

Пантите бяха от масивно ковано желязо. Кейт знаеше защо пита Марек.

— Виждам щифтовете — каза тя. Ако успееше да ги извади от пантите, вратата лесно щеше да се изкърти. — Но ще ми трябва чук или нещо подобно. Тук няма какво да използвам.

— Намери нещо — каза тихо Марек.

Тя изтича по коридора.

— Дьо Кер — каза лорд Оливър, когато белязаният рицар влезе в залата, — магистърът ни съветва да се преместим в Ла Рок.

Дьо Кер кимна сдържано.

— Рискът ще е сериозен, сир.

— А рискът да останем тук? — попита Оливър.

— Ако магистърът дава този съвет честно и искрено, без задни мисли, то защо чираците му прикриха своята самоличност, когато за пръв път пристигнаха в замъка ви? Подобна потайност не е знак за почтеност, милорд. Бих желал да получите от тях задоволителен отговор, преди да повярвам на този нов магистър и неговите съвети.

— Нека тогаз получим отговор — каза Оливър. — Доведи чираците незабавно и ще ги питам за всичко, що желаеш да чуеш.

— Милорд — поклони се дьо Кер и напусна залата.

Кейт слезе от последното стъпало и се вмъкна в навалицата на двора. Мислеше си, че би могла да използва дърводелски инструмент, ковашки чук или пък някое от пособията за подковаване на конете. Видя отляво конярите и лекичко тръгна натам. Сред възбудената тълпа никой не й обръщаше внимание. Без затруднение се промъкна към източната стена и тъкмо обмисляше как да отвлече вниманието на конярите, когато пред себе си видя един рицар, който я гледаше втренчено, застинал на място.