Майкъл Крайтън - Фатален срок

— И тъй, магистре, каква е тази игра?

— Бог ми е свидетел, че те са мои чираци, както ви казах от самото начало — отвърна професорът.

— Чираци ли? Единият е рицар.

— Той има голям дълг към мен и затова ми служи.

— О? Какъв дълг?

— Спасих живота на баща му.

— Тъй ли? — Оливър заобиколи професора. — Как го спасихте?

— С лекарства.

— От що страдаше?

Професорът почука ухото си с пръст и каза:

— Милорд, ако желаете да се уверите, доведете тутакси рицаря Марек и той ще повтори, каквото говоря сега: че спасих баща му от тежка водянка с билката арника, и туй се случи в Хампстед, малко градче недалече от Лондон, през есента на миналата година.

Оливър помълча. Втренчи се в професора.

Тишината бе нарушена от някакъв мъж, цял поръсен с бял прах, който се обади откъм вратата:

— Милорд.

Оливър се завъртя.

— Сега пък какво?

— Милорд, деликатесите.

— Деликатесите? Добре де… само, че бързичко.

— Веднага, милорд — поклони се човекът и щракна с пръсти. Дотичаха две момчета с поднос на раменете. — Милорд, първият деликатес… карантия.

Върху подноса имаше купчина бледорозови животински вътрешности, големи тестиси и пенис. Оливър обиколи от всички страни, оглеждайки внимателно.

— Глигански вътрешности, донесени от лова. Напълно убедително — кимна той и се обърна към професора. — Одобрявате ли работата на моята кухня?

— Одобрявам, милорд. Вашият деликатес е традиционен и в същото време умело приготвен. Тестисите са особено удачни.

— Благодаря, сър — поклони се готвачът. — Ако благоволите да се заинтересувате, те са от сливи и разтопена захар. А червата са от нанизани плодове, покрити със смес от яйца, пиво и мед.

— Добре, добре — каза Оливър. — Преди второто блюдо ли ще го сервираш?

— Точно тъй, лорд Оливър.

— Ами другият деликатес?

— Марципан, милорд, оцветен с шафран и глухарчета.

Готвачът се поклони, махна с ръка и две други момчета дотърчаха с нов поднос. Върху него имаше огромен макет на замъка Кастелгард, висок метър и половина, целия в бледожълто, точно като истинските каменни стени. Изработката бе точна до най-малки подробности, включително и малки знаменца върху захарните бойници.

— Елегантно! Браво! — възкликна Оливър и плесна с ръце, за миг зарадван като дете. — Твърде съм доволен. — Той се обърна към професора и посочи модела. — Знаете ли, че злодеят Арно връхлита към нашия замък и ще трябва да се отбранявам?

Джонстън кимна.

— Знам.

— Как ще ме посъветвате да разположа войската в Кастелгард?

— Милорд — каза Джонстън, — аз изобщо не бих отбранявал Кастелгард.

Оливър отиде до най-близката маса, взе бокал и си наля вино.

— О? Поради що говорите тъй?

— Колко войници ви трябваха, за да го отнемете от гасконците? — попита Джонстън.

— Петдесет или шейсет, не повече.

— Ето ви отговора.

— Ала ние не предприехме фронтална атака. Нападнахме потайно. Умело.

— А Протосингела не ще ли го стори?

— Може да се опита, ала ние ще го очакваме. Ще сме готови за нападението.

— Може би да. — Джонстън обърна гръб на Оливър. — А може би не.

— Значи наистина сте чародей…

— Не, милорд, не предричам бъдещето. Изобщо не притежавам подобни способности. Просто давам съвета си като човек. И ви казвам: Протосингела ще е не по-малко потаен от вас.

Оливър се навъси, помълча мрачно и отпи от бокала. После сякаш забеляза застиналия готвач и момчетата с подноса. Махна им с ръка да си вървят. Докато излизаха, той подвикна:

— Много внимавайте с този деликатес! Не желая да му се случи нищо, преди да го видят гостите. — След секунди отново бяха сами. Оливър се обърна към Джонстън и посочи гоблените. — Нито пък на този замък.

— Милорд — каза Джонстън, — не е потребно да отбранявате този замък, когато имате друг, далеч по-добър.

— А? За Ла Рок ли говорите? Но Ла Рок има слабо място. Тайният проход, който не мога да открия.

— А откъде знаете, че съществува?

— Трябва да съществува — отсече Оливър, — защото старият Лаон бе архитект на Ла Рок. Познато ли ви е това име? Не? Той беше предишният игумен на манастира. Лукав бе старият епископ и колчем подиреха помощта му за преустройство на градче, замък или църква, винаги оставяше по някоя тайна, известна единствено нему. Всеки замък имаше незнаен проход или незнайна слабост, която Лаон можеше да продаде на нападателя при необходимост. Старият Лаон зорко бдеше за интересите на Светата църква… а за своите още по-зорко.