Майкъл Крайтън - Фатален срок

— И все пак — заяви Джонстън, — щом никой не знае къде е проходът, той все едно, че не съществува. По-важни грижи има, милорд. С колко войници разполагате тук в момента?

— Двеста и двайсет пехотинци, двеста и петдесет стрелци и двеста копиеносци.

— Арно има два пъти по толкова — каза Джонстън. — Може би повече.

— Тъй ли мислите?

— Воистина той не е нищо повече от жалък крадец, ала сега е прочут крадец, щом може да тръгне срещу Авиньон, да принуди светия отец да обядва с хората му, а после да поиска откуп десет хиляди ливри, за да остави града непокътнат.

— Не думайте! — възкликна уплашено лорд Оливър. — За това не бях чувал. Вярно, носят се слухове, че Арно възнамерява да тръгне срещу Авиньон, може би още идния месец. И всички очакват той да заплаши папата. Ала още не го е сторил. — Той се навъси. — Нали?

— Истината говорите, милорд — бързо отвърна професорът. Исках да кажа, че дръзките му помисли привличат всеки ден нови войници. Той вече има отряд от хиляда меча. Може би две хиляди.

Оливър изсумтя презрително.

— Не се боя.

— Вярвам ви — каза Джонстън, — ала този замък има плитък ров; само един подвижен мост; само един сводест вход, една решетка и никакви капани за нападателите. Бойниците на изток са ниски. Няма къде да складирате храна и вода за повече от няколко дни. Гарнизоните са натъпкани в малките дворчета и хората ви не са маневрени.

— Казвам ви, съкровището ми е тук и аз ще остана при него.

— А моят съвет — възрази Джонстън — е да съберете, каквото можете и да се махнете. Ла Рок е построен върху канара, с отвесни скали от двете страни. Откъм третата има дълбок ров, две порти една след друга, две решетки, два моста. Дори ако нападателите преодолеят външната порта…

— Знам достойнствата на Ла Рок!

Джонстън млъкна.

— И не желая да слушам проклетите ви поучения!

— Както благоволите, лорд Оливър. — Джонстън помълча, после добави: — Ах.

— Ах ли? Ах?

— Милорд — каза Джонстън, — не мога да ви съветвам, ако ме оскърбявате.

— Оскърбявам ли? Никого не оскърбявам, магистре. Говоря открито, от все сърце.

— Колко души имате разположени в Ла Рок?

Оливър смутено пристъпи от крак на крак.

— Триста.

— Тъй. Значи съкровището ви е вече в Ла Рок.

Лорд Оливър присви очи. Не каза нищо. Обърна се, заобиколи Джонстън, присви очи. Накрая изръмжа:

— Притискате ме да се преместя, като подклаждате страховете ми.

— Не ви притискам.

— Искате да отида в Ла Рок, понеже знаете, че онзи замък има слабо място. Вие сте изчадие на Арно и подготвяте пътя за неговата атака.

— Милорд — каза Джонстън, — ако Ла Рок е тъй слаб, както твърдите, то защо пренесохте съкровището си там?

Оливър изсумтя недоволно.

— Умеете да хитрувате с думите.

— Милорд, собствените ви деяния подсказват кой замък е по-надежден.

— Много добре. Но, магистре, отида ли в Ла Рок, и вие идвате с мен. И ако някой открие тайния вход, преди да ми кажете за него, лично ще се погрижа да издъхнете по начин, пред който кончината на Едуард — той се изкиска — ще изглежда като същинско благодеяние.

Крис Хюз гледаше през прозореца.

На двайсет метра под него дворът тънеше в сянка. Мъже и жени в празнична премяна вървяха бавно към осветените прозорци на голямата зала. Оттам долиташе тиха музика. Празничната сцена го караше да се чувства още по-унил и самотен. Тримата щяха да бъдат убити… и с нищо не можеха да предотвратят тази участ.

Бяха заключени в малка стаичка високо в централната кула на замъка, с изглед към крепостната стена и градчето зад нея. Женска стая с чекрък и олтар от едната страна — дежурни признаци на благочестие, засенчени от огромното легло с червено плюшено покривало. Масивната дъбова врата имаше нова ключалка. Сър Гай лично я заключи, след като остави един войник да седи вътре до вратата, а още двама да пазят отвън.

Този път не искаше да рискува.

Марек седеше на леглото и гледаше унесено, потънал в мисли. Или може би се ослушваше; бе прилепил длан към ухото си. Кейт неспокойно сновеше между прозорците, проверявайки гледката през всеки от тях. На най-отдалечения тя се приведе навън, погледна надолу, после отиде до прозореца, край който стоеше Крис, и пак се подаде.

— Гледката си е все същата — каза Крис. Нейното суетене го дразнеше.

После видя, че тя протяга ръка навън, за да опипа хоросана и камъните по стената край прозореца.

Изгледа я въпросително.

— Може би — кимна тя. — Може би.

Крис се пресегна и докосна стената. Зидарията бе почти съвсем гладка, стената — отвесна и леко извита. Слизаше право надолу към двора.