Майкъл Крайтън - Фатален срок

Робърт дьо Кер.

За момент погледите им се срещнаха, после тя му обърна гръб и побягна. Зад себе си чу крясъците му за помощ и ответните викове на войниците. Отчаяно си пробиваше път през тълпата, която изведнъж се бе превърнала в препятствие. Хората посягаха към нея, хващаха я за дрехите. Чувстваше се като в кошмар. За да избяга, тя се вмъкна през най-близката врата и я затръшна.

Озова се в кухнята.

Помещението бе ужасно горещо и още по-оживено от двора. Грамадни железни казани вряха над пламъците в огромното огнище. Малко момченце въртеше на шиш десетина петли. Кейт спря, неуверена как да постъпи, но в това време Дьо Кер нахълта през вратата зад нея, изръмжа „Ти!“ и вдигна меча.

Тя отскочи, залитна между масите, отрупани с продукти и готови ястия. Мечът се стовари с трясък и наоколо литнаха чинии. Кейт се дръпна, приклекна под масите. Готвачите закрещяха. Тя зърна грамаден макет на замъка, направен от нещо сладко, и се отправи натам. Дьо Кер я гонеше по петите.

Готвачите от цялата кухня крещяха в хор: „Non, сър Робърт!“ Някои бяха толкова слисани, че се втурнаха да го спрат.

Дьо Кер замахна отново. Тя приклекна и мечът посече бойниците на замъка, вдигайки облак бял прах. Готвачите нададоха колективен болезнен вой и нападнаха Дьо Кер от всички страни с викове, че това е любимият сладкиш на сър Оливър, че лично той го е одобрил и сър Робърт не бива да го съсипва.

В суматохата Кейт отново изскочи навън, под следобедното слънце.

Отдясно видя извитата стена на параклис. Изглежда, в момента го ремонтираха; до стената бе подпряна стълба, а горе имаше скеле и неколцина майстори поправяха покрива.

Кейт искаше да избяга от тълпата и войниците. Знаеше, че от едната страна има тесен проход между параклиса и външната стена на крепостната кула. Докато тичаше натам, тя чу зад себе си Дьо Кер да крещи на войниците; беше излязъл от кухнята. Кейт бягаше с всичка сила, опитвайки да спечели преднина. Зави зад ъгъла на параклиса. Като се озърна, видя други войници да бягат в обратна посока с намерението да я причакат от другия край.

Сър Робърт изрева пак на войниците, зави зад ъгъла подир нея… и застина на място. Войниците спряха до него и тревожно зашушукаха.

Виждаха пред себе си проход между замъка и параклиса, широк малко повече от метър. От другия край насреща им се задаваха още войници.

Жената бе изчезнала.

Три метра no-горе Кейт висеше върху стената на параклиса, прикрита зад декоративните ръбове на един сводест прозорец, гъсто обрасли с бръшлян. Но дори и така, ако някой вдигнеше глава, щеше да я забележи. Но проходът бе сумрачен и никой не погледна нагоре. Тя чу как Дьо Кер изрева гневно:

— Вървете при другите чираци и ги съсечете веднага!

Войниците се поколебаха.

— Но, сър Робърт, те са с магистъра на лорд Оливър.

— И лорд Оливър лично го нареди. Убийте ги всички!

Войниците хукнаха към замъка.

Дьо Кер изруга. Разговаряше с един останал войник, но двамата шепнеха, а слушалката пращеше и Кейт не чуваше превода. Всъщност дори се изненадваше, че изобщо ги чува.

Как бе възможно това? От такова разстояние не би трябвало да чува нищо. И все пак гласът на дьо Кер долиташе ясно, сякаш засилен от нещо. Може би акустиката на прохода…

Като погледна надолу, тя видя, че няколко войници не са си тръгнали. Просто се мотаеха насам-натам. Значи не можеше да слезе. Реши да се изкатери на покрива и да изчака, докато суматохата стихне. Слънцето все още огряваше покрива на параклиса — простичък островърх керемиден покрив с неголеми празнини на мястото на поправките. Наклонът бе стръмен; тя се вкопчи във водостока и изрече:

— Андре.

Пращене. Стори й се, че чу гласа на Марек, но имаше силни смущения.

— Андре, идват да ви убият.

Никакъв отговор, само пращене.

— Андре.

Мълчание.

Може би стените наоколо заглушаваха предаването; от върха на покрива вероятно имаше по-добри шансове. Тя започна да се катери по стръмното, заобикаляйки отворите. До всеки от тях майсторите бяха поставили малка платформа с корито хоросан и купчина керемиди. Птиче чуруликане я накара да спре за момент. Видя, че на тия места покривът наистина е пробит и…

Стържещ звук я накара да се обърне. Един войник се задаваше през върха на покрива. Той спря, изгледа я отвисоко.

После втори войник.

Ето значи защо шепнеше Дьо Кер — все пак я бе видял на стената и бе пратил войниците да се изкатерят по стълбата от другия край.

Тя погледна надолу и видя войниците в прохода под себе си. Сега всички бяха вирнали глави.