Майкъл Крайтън - Фатален срок

Марек бе отворил дървения скрин до олтара и трескаво ровеше из него.

— Ела, помогни ми.

— Какво? — сепна се Крис.

— Оливър държи любовницата си в тази стая — каза Марек. Бас държа, че тук някъде има оръжие.

Крис пристъпи към втория скрин до леглото и дръпна капака. Вътре бе пълно с чаршафи, рокли, копринени нощници. Разхвърля ги нагоре и те запърхаха около него.

Не намери оръжие.

Нищо.

Погледна към Марек. Той стоеше сред купчина дрехи и клатеше глава.

Нямаше оръжие.

Крис чу как по коридора тичешком се задават войници. Иззад вратата долетя метален звън — изтегляха мечовете от ножниците.

— Мога да ти предложа обикновена и диетична кока-кола, фанта и спрайт — каза Гордън.

Двамата стояха пред автомата за безалкохолни напитки в коридора на лабораторната сграда.

— Обикновена — каза Стърн.

Кутията издрънча в машината. Стърн я извади и дръпна пръстена. Гордън си взе спрайт.

— В пустинята е важно да не се обезводняваш — каза той. — В сградата имаме овлажнители на въздуха, но не са достатъчни.

Продължиха по коридора към следващата врата.

— Предположих, че ще искаш да видиш това — каза Гордън, въвеждайки Стърн в нова лаборатория. — Макар и само като историческа забележителност. В тази лаборатория за пръв път доказахме възможностите на технологията.

Той щракна лампите.

Лабораторията представляваше просторна занемарена зала. Подът бе покрит със сиви антистатични плочки; по голия таван висяха лампи с метални абажури и метални греди, обвити с кабели, които се спускаха като лиани към компютрите по масите. На една маса имаше две малки клетки, високи по около трийсет сантиметра. Бяха на метър една от друга, свързани с кабел.

— Това е Алис — посочи Гордън първата клетка. — А това Боб.

Стърн знаеше, че според някакво старо споразумение устройствата за квантово предаване носят имената „Алис“ и „Боб“ или „А“ и „Б“. Погледна клетките. В едната имаше детска пластмасова кукла със старомодна карирана рокличка.

— Тук се състоя най-първото прехвърляне — каза Гордън. — Успешно преместихме тази кукла от едната клетка до другата. Беше преди четири години.

Стърн взе куклата. Беше проста и евтина; забеляза неизгладени ръбове по пластмасата на лицето и тялото. Докато я въртеше в ръце, очите се отваряха и затваряха.

— Разбираш ли — продължи Гордън, — първоначалното ни намерение беше да усъвършенстваме прехвърлянето на обемни предмети. Триизмерен факс. Сигурно знаеш, че има голям интерес към темата.

Стърн кимна; бе чувал за изследователската работа.

— Най-напред започнаха в Станфорд — обясни Гордън. Много работа свършиха и в Силициевата долина. Идеята беше, че през последните двайсет години всички документи се придвижват по електронен път — или чрез факс, или с електронна поща. Вече няма смисъл да пращаш самата хартия; излъчваш само електронни сигнали. Много хора усещаха, че рано или късно всички предмети ще се изпращат по същия начин. Например няма да товарим мебелите на камиони, просто ще ги прехвърляме между местата. И тъй нататък.

— Ако може да се направи — подметка Стърн.

— Да. И наистина може, докато работим с дребни предмети. Това ни окуражи. Но, разбира се, не е достатъчно да прехвърляш между две точки, свързани с кабел. Искахме да пращаме предмети на разстояние, по радиото, тъй да се каже. Опитахме, и това. Ето тук.

Той прекоси залата и застана до други две клетки, малко по-големи и по-сложни. Те вече донякъде напомняха клетките, които Стърн бе видял в пещерата. Между тях нямаше кабели.

— Алис и Боб, модел втори — каза Гордън. — Или, както ги наричахме ние, Али и Боби. Това бе пробната инсталация за предаване на разстояние.

— И какво?

— Нищо не стана. Излъчвахме от Али, но така и не стигнахме до Боб. Нито веднъж.

Стърн бавно кимна.

— Защото обектът от Али е отивал в друга вселена.

— Да. Разбира се, не проумяхме веднага. Е, имаше такова теоретично обяснение, но кой би допуснал, че наистина става така? Трябваше ни адски много време, за да разчепкаме цялата работа. Накрая изработихме друга машина — такава, че да потегля и да се връща автоматично. Екипът я нарече „Али, Али, бягай и ела“. Ето я там.

Нова клетка, още по-голяма, висока около метър и вече съвсем като сегашните. Същите три пръта, същите лазерни системи.

— И какво? — попита Стърн.

— Уверихме се, че обектът отива и се връща. Тогава почнахме да пращаме по-сложни предмети. Скоро излъчихме камера и тя се завърна със снимка.