Майкъл Крайтън - Фатален срок

— Трябва да се измъкнем оттук — каза той. — Къде е Кейт?

Марек поклати глава. Кейт все още беше на свобода, освен ако крясъците на стражите по коридора означаваха, че са я заловили. Но не му се вярваше да я хванат. Ако успееше да се свърже с нея, тя би могла да им помогне.

Това означаваше някак да елиминират пазача. Проблемът бе, че от ъгъла на коридора до табуретката на войника имаше поне двайсет метра. Нямаше как да го изненадат. Но ако Кейт ги чуваше със слушалката, би могъл…

Крис блъскаше по решетките и крещеше:

— Хей! Пазачо! Хей, ти!

Преди Марек да каже нещо, пазачът се появи иззад ъгъла, гледайки любопитно Крис, който бе протегнал ръка през решетките и му махаше.

— Хей, ела насам! Хей! Насам!

Пазачът пристъпи към него, блъсна ръката му настрани и изведнъж се разкашля, когато Крис го напръска с газовото флаконче. После залитна. Крис отново посегна през решетките, сграбчи войника за яката и още веднъж пръсна газ в лицето му.

Пазачът подбели очи и рухна като покосен. Все още вкопчена в него, ръката на Крис се блъсна в железните пръти; той извика от болка и пусна едрия мъжага, който залитна назад и се свлече на пода.

Твърде далече от вратата.

— Хубава работа — каза Марек. — А сега?

— Виж какво, можеше да ми помогнеш — отвърна Крис. Само знаеш да критикуваш.

Той бе коленичил и протягаше ръка навън чак до рамото, опипвайки с пръсти. Почти достигаше крака на пазача. Почти, но не съвсем. Оставаха му още петнайсет сантиметра до подметката. Крис се протегна още по-силно и изпъшка:

— Ако имахме нещо… пръчка, кука… с нещо да го издърпаме…

— Няма смисъл — обади се професорът от другата килия.

— Защо?

Джонстън мина напред и надникна през решетките.

— Защото ключът не е у него.

— Не е у него ли? Къде е?

— Виси на стената — посочи професорът.

— Мамка му — изпъхтя Крис.

Ръката на проснатия пазач трепна. Единият му крак подскочи конвулсивно. Събуждаше се.

— Какво ще правим сега? — попита стреснато Крис.

— Кейт, тук ли си? — изрече Марек.

— Тук съм.

— Къде?

— В края на коридора. Върнах се, когато съобразих, че никога няма да ме потърсят тук.

— Кейт — каза Марек, — ела насам. Бързо.

Чу я да тича към тях.

Пазачът отново закашля, превъртя се и се подпря на лакът. Погледна към коридора и трескаво понечи да се надигне.

Беше на четири крака, когато Кейт го ритна в брадата. Главата му се отметна назад и той пак падна на пода. Но не беше в несвяст, само замаян. Тръсна глава, пак опита да стане.

— Кейт — каза Марек, — ключовете…

— Къде?

— На стената.

Тя отстъпи от пазача, грабна тежката връзка ключове и я донесе при килията. Пъхна един от тях в ключалката и се опита да го завърти, но не успя.

С глухо пъшкане пазачът се хвърли върху нея и я отблъсна към средата на коридора. Двамата се търкулнаха на пода. Тя беше много по-дребна. Войникът я притисна надолу.

Марек посегна с две ръце през решетката, издърпа ключа и опита нов. Пак неуспех.

Пазачът бе яхнал Кейт и стискаше гърлото й с две ръце.

Марек опита следващия ключ. Никакъв резултат. Оставаха още шест.

Кейт започваше да посинява. От гърлото й излиташе задавено хъркане. Заблъска с юмруци по гърба на пазача, но това не помогна. Опита се да го ритне в слабините, ала ризницата го пазеше.

— Ножът! Ножът! — извика Марек, но тя сякаш не го разбра. Марек изпробва нов ключ. Пак неуспешно. От другата килия професорът извика нещо на френски.

Пазачът надигна глава и изръмжа някакъв отговор. В този момент Кейт измъкна кинжала си и го заби с всичка сила в рамото на войника. Острието не проби ризницата. Тя опита още веднъж, и още веднъж. Разярен, пазачът заблъска главата й в каменния под, за да я застави да изтърве ножа.

Марек опита отново.

Ключът се завъртя с пронизително скърцане.

Професорът крещеше. Крис също крещеше. Марек блъсна вратата. Пазачът се извърна към него, пусна Кейт и скочи на крака. Кашляйки, тя замахна с ножа към незащитените му крака и той изрева от болка. Марек жестоко го удари по главата, после още веднъж. Пазачът се сгромоляса на пода и остана да лежи неподвижно.

Крис отключи вратата на професора. Кейт се изправи. Лицето й бавно си възвръщаше нормалния цвят.

Марек бе измъкнал бялата плочка и докосна с нокът бутона.

— Добре. Най-после всички сме заедно. — Той огледа пространството между килиите. — Има ли достатъчно място? Можем ли да извикаме машината тук?

— Не — каза Крис. — Не помниш ли, трябва да има два метра във всички посоки.