Бари Късел - Обрядът

Току-що пристигналите се извисиха на челното място, което по принцип бе на Арон.

Стадото притихна. Граф де Мол заговори тихо, но отчетливо и ясно:

— Арон е мъртъв, Дионисий също. Аз съм новият водач и новият палач. Всички вие ще трябва да се разделите със земния живот. Душите ви трябва да са свободни, за да протича естественият ход на живота. Всеки един от вас го очаква ново превъплащение. Великият Одисей го обещава. Той е вече в мен и желае промяна.

Тълпата „летящи прилепи“ замръзна. Някои от тях понечиха да се отделят, но парализиращата сила на Одисей ги настигна начаса и тогава всички се ужасиха от първите екзекуции. Крилата им като заледени висулки се стопиха пред погледите на останалите, безформените змиеподобни тела конвулсираха и люспите им се лющеха. Голотата им се задълбочи дотам, че вените и артериите започнаха да се оголват. Пукаха се и от тях като фонтани заблика кръвта, събирана от умъртвените преди това жертви. „Убийците-прлилепи“ постепенно придобиваха предишните си човешки форми, но това бяха само едни трупове. Изцъклени очи и недоразвити ръце, някъде с по един, някъде с по два окърнени пръста се търкаляха по мръсния под. Неистови, жални звуци, примесени с цвърчене се отделяха от разкривените, беззъби, човешки развалини. Ярка светлина се разля в Хохландската църква. Хиляди светкавици обвиха умиращите тела. От всяко едно излизаха душевни субстанции, по две-три или цели дузини. Те можеха да се видят под формата на леки сияния, движещи се плавно нагоре. Бяха навярно щастливи, защото липсваха вече свилените, сребърни нишки, които ги задържаха в изродените „прилепи“.

— Това бе наказанието за неразумните, които се осмелиха и дръзнаха да избягат! — поде новият водач Уйлям де Мол. — Вашият и моят ред идва сега. Просто нишките на всички души, затворени във вас, трябва да бъдат освободени. Одисей ще ни избави. Това не е смърт, това е освобождение!

При вида на останките от „бунтовниците-прилепи“ всеки зачака примирено своята участ. Ксинтия също бе потресена. Тя се бе свила в прегръдката на своя любим и чакаше освобождението. Не съжаляваше, защото знаеше, че това е в името на доброто.

— Ксинтия, приготви се! Обичам те! — зашепна графът и с последна трепетна прегръдка обви красивото и любимо, черно цвете.

— Смъртта не е краят! — даде отговор на прегръдката тя.

Одисей впрегна всички „летящи прилепи“ в едно и сътвори от тях за последен път Майката. С нежен полет тя се понесе нагоре, като остави змийските люспести кожи и нокти вече без свилените свръзки със земните тела. Нишките бяха прекъснати от Одисей и така мистерията на Лейдън бе разрешена. Всички „прилепи“, включително графът и Ксинтия, повече не съществуваха… може би само един, Роб Бургот, ако се съвземеше до сутринта, ако грейнеше слънцето, и ако бе достатъчно интелегентен. Все въпроси, които тежаха в полза към гибелта на Роб. Бъдещето щеше да реши дали ново нашествие на „прилепи“ ще зароди този Роб Бургот или просто ще умре. Графът не бе помислил за него…

— Умирам! Това е краят! Какво ли ме ча ка!? — изрече с лека уплаха графът и продължи разсъжденията си. — Или всичко е едно нищо? Напразни илюзии за продължаване в Отвъдното.

След общото излитане на стадото, всички души бяха свободни. Майката бе само едно средство за по-лесно придвижване към прехода между реалния свят и неизвестното. Границата лесно и безболезнено се минаваше от много душевни субстанции, обединени и водени от стар дух-водач. Във войните, такова излитане на душите на многото убити и преминаване в Отвъдното, също бе съпровождано от стар дух. Когато ставаше поединично, разликата се състоеше в това, че субстанцията напуснала тялото, кръжеше в пространството над трупа и мъчно се отделяше от миналото на индивида и неговите близки. Имаше също и възможност да бъде притеглена в царството на „гойките“, ако бе бавно подвижна и водила покварен живот.

Границата бе близко и всички души я чувстваха с непознатите за тях нови органи.

След излитането Уйлям де Мол, вече във формата на сияеща душевна субстанция, се почувства лек като перо. Летенето бе приятно, въпреки всички земни представи за невъзможността човек да лети. Той виждаше всичко: високия покрив на Хохландската църква, широката река Рейн, стария, великолепен Лейдън, вятърните мелници. Той видя и Ксинтия, която бе наблизо, гледаше към него и му се усмихваше. Тя бе същата красавица, с дълга черна коса, дълги бедра, изящно лице. Но всичко бе така прозрачно, че Уйлям се уплаши, когато реши да я погали и нищо не усети. Неговата ръка така и се стопи в ръката на Ксинтия. Той понечи да каже нещо, но от устата му не излезе никакъв звук, искаше да й каже, че е невероятно щастлив, че я вижда, и че я обича с още по-голяма сила. Видя и разтварянето на устните й, нейното желание да каже нещо, но не се получаваше нищо. Това го обезпокои… но не за дълго.