Бари Късел - Обрядът

Ксинтия и Дионисий бяха станали изменници, бяха направили скъпи за тях смъртни „летящи прилепи“. Арон все още не знаеше, но ако научеше за това, той несъмнено щеше да използва Усмирителя. Усмирителят бе негово притежание и му бе даден от създателя на стадото. Това бе една субстанция на стар дух, която владееше всички възможни техники за парализа и разруха на сребърни нишки. С прекъсната нишка, „летящ прилеп“ се превръщаше в труп, който бавно се разлагаше биологически и ставаше на земя.

Дионисий съзнаваше какво прави, но силната обич към братовчед му и жаждата му за власт надделя над парализиращия страх. Прехвърлянето на души също се наказваше строго, но той мислеше, че всичко е пресметнал много добре. А и видя силата и ума на графа. Щеше да ги използва, докато постигне целта си, а именно да стане водач на стадото. Дотогава трябваше да бъде приятел с графа и да се наричат тим.

В тайника на страноприемницата „Стария лъв“ блеснаха електрически лъчи и сияния, които заслепиха и двамата участници в нелегалното прехвърляне на душевни субстанции. Отначало мислеха, че всичко ще се взриви и лъченията ще излязат навън, но после се успокоиха, като видяха как всичко се стопяваше при допира със стените. Тайникът бе солидно изпълнение на строители, събрани преди години от цяла Недерландия.

В черепа на Дионисий имаше най-малко осемдесет душевни субстанции на преди това убити смъртни, жители на страната лежаща под морското равнище.

След обряда грамадният мъж, получил необходимата развита част от братовчед си Роб, започна видимо да се превръща в „прилеп“. Силното му тяло се трансформира в още по-мощно туловише на змиеподобно летящо влечуго. Той наистина бе най-внушителното същество от сорта на тези нови, земни изчадия.

Тогава те, графът и огромният Дионисий, сплетоха телата си. С поразително точно движение вдянаха острите върхове на техните опашки във вените на сребърните си змийски шии. От тях шурна кръв, но това не ги притесни ни най-малко, защото те имаха доста в запас. Когато и двамата едновременно достигнаха черепните кухини, острите опашни върхове се превърнаха в проводник за прехвърляне на душевните субстанции. Ярки светкавици продължиха да блестят и снопове светлина се сееше из ограниченото пространство на тайника. Мост, изграден от сребърни нишки, образуваше тунел от мъхеста материя.

Тогава граф де Мол, с помощта на жилото на опашката си, поведе разговор с душите, вътре в черепната кухина на Дионисий.

„Аз нямам много какво да кажа, само това, че тези, които са за доброто и честното в този живот, могат спокойно да изберат другия «затвор», поместен в моя череп. Освобождението е скоро и аз ви го обещавам.“

Като в едно се надигнаха спотаените в ъгъла на Дионисиевата кухина души. Графът не предполагаше, че такова огромно количество ще иска да напусне тиранина. Повечето субстанции бяха на слуги и жени, които не бяха видели кой знае какво добро в този труден живот. Радвайки се и надявайки се, че скоро ще се отърват от сребърните нишки, те със задоволство започнаха придвижването по мъхестия тунел. Онези, които останаха, бяха субстанции на лукави мошенници и дребни нехранимайковци, занимаващи се с черни дела. Те не бързаха да се освободят от този затвор, защото чувстваха потребност от още зареждане с отрицателна енергия. Вместо след освобождението им от сребърната нишка да кръжат в близкото пространство, те предпочитаха да слизат долу и то с удоволствие.

Дионисий също бе доволен, че се е освободил от някои противни женски наставнички и съветнички. Разбира се, духовната му сила намаля, но той разчиташе на физическата. Просто не знаеше, че си копаеше гроба с тези предвари телно направени сметки и подценяваше силата на духа.

За граф Уйлям де Мол този прием на толкова изтерзани души бе отначало особено подтискащ, но впоследствие разбра колко много нещастие има на този свят. Радваше се все пак, че неговата субстанция може да е в тяхното обкръжение. Обещанието за освобождение бе истинско и той знаеше, че ще удържи на него, но не точно сега. Ако в този момент освободеше всички, то трябваше да умре. А те му бяха нужни за борба. За борба със злото.

— Графе, трябва да побързаме — настойчиво каза, извръщайки змиеподобната си шия, грамадният „летящ прилеп“ с име Бургот.

— Още две души на твоите съседи по чифлик, които си убил преди три дни и съм готов.

— Тези скотове, добре че се отървах от тях.