Бари Късел - Обрядът

Изненадващо и за двамата, тя хвана меча обратното и го заби в гърлото си. Разяреният великан не устоя на зова на кръвта и засмука жадно от бликащата артерия. Забравил за битката, Уйлям също се спусна и редом с доскорошния си враг, заблиза свежата течност. Времето за лов бе настъпило и двамата „мъже-прилепи“ просто трябваше да откликнат на повика за завоевание на души.

По принцип в обряда винаги трябваше да присъстват поне два прилепа, иначе душата на жертвата трудно се откъсваше от тялото.

Те бяха като омагьосани от мириса на червената течност и гълтаха до насита. Почувстваха пулса на самоубийцата да намаля и се спогледа ха. Пръв Дионисий, като опитен в обряда, отблъсна графа и му заповяда:

— Сега и двамата имаме обща цел. Остави я да не умре веднага. Трябва да й вземем душата.

— Кой аз или ти? — попита графът.

— За да остане Ксинтия твоя, трябва да заплатиш. Затова сега сам ще си търсиш жертва и аз ще присъствам, както ти присъстваш сега. Аз съм осигурен за тази вечер. А ти…? Не знам! — ухили се дебелакът, на който почнаха да поникват кухи зъби и люспеста кожа.

Уйлям не знаеше какво да предприеме. Осъзнаваше, че трябва някой да го научи какво да прави, иначе бе погубен. Затова той каза с престорен, смирен глас:

— Слушай Бургот, ти си тук учителят, аз съм само един ученик. Първо ме научи, докато не си се променил, както Ксинтия снощи, защото после трудно ще разбера как да направя обряда. А и има за теб готова жертва в тайника. Все още не е издъхнал, защото го чувствам. Един воин, който бе недобросъвестен да ми се изпречи на пътя и го заклах.

— Да, наистина и аз го чувствам. Чувствам душа наблизо, която е готова да излети всеки момент. Добре, ще те науча, но в замяна искам да оставиш Ксинтия на мен и само на мен. Ясно ли е? — заплашително изсъска Дионисий.

— Нека да е твоя, тази фуста! И без това тая вечер ще е с Арон в замъка на Борсбом. Курвата му с курва.

— Ти откъде знаеш, копеле? — не издържа и се впусна в нова битка великанът.

— Спри, чудовище, после ще ти разкажа всичко! Сега закъсняваме, душите отлитат и после ще ни съдят в стадото.

— Тебе да, но мен може да ме съди само Арон, този подлец и сластолюбец.

— Слушай, май тя си отива. Дай ми шанс! После ще отидем в тайника и за теб. А най-накрая ще отлетим заедно в замъка. Ще вземем и Габриеле. Какво ще кажеш?

— Ти си умен, скъпи. Добре! Започвай!

— Но как?

— С върха на езика се вмъкни в артерията, след това трябва да докоснеш главния нерв, той се намира горе в кухината. Тя е там. Просто ъ кажи да не се страхува и я милвай — чу почти същите думи, които Арон бе казал на Ксин тия. — След това я вземи! — допълни Дионисий.

Графът не забеляза кога започна всичко в него да се изменя. Шията му се удължи и се покри със сребрист люспесто-мъхав слой. Главата му заприлича на красив, овален камък, издълбан от остри, човешки черти. Езикът му окончателно придоби змийска форма и той го задълба в разкъсаната от меча артерия. След това я видя. Беше наистина нежна и пухкава душа. Субстанцията можеше да се види и почувства, с помощта на новите сетивни органи на „прилепа“. От нея сияше виолетова светлина, примесена с едно предизвикателно, любовно лъчение.

„На драго сърце ще отида при теб, графе. Тъкмо малко да почина от наситените преживелици на тази ненаситна жена — усети да му казва душата на страстната умираща. — О-хо, тук освен твоята душа има и още една субстанция, от моя тип. Та това е Леа или както вие я знаете под името Ксинтия“ — допълни тя, влизайки в новия дом, а именно черепа на де Мол. Промяната продължаваше с висок темп и от графа стана забележително, прилепоподобно същество. Яки криле, силна опашка, красива глава.

— Охо, графе, ти като че ли ще покориш всички горе! — почти в захлас изрече Дионисий. — Габриеле ще се побърка по теб, но Ксинтия… да не си я докоснал!

Трупът на проститутката, вече безжизнен, бе хвърлен на масата. Чу се тъп звук, но те не обърнаха внимание. Трябваше да заровят някъде мъртвото тяло, без да ги видят.

Посетителите от другите ложи, които чуваха странните звуци в Дионисиевата ложа наостриха уши. Никой не смееше да надникне там, защото знаеше какво може да го сполети. А и последните разкази за Дионисий Бургот още повече засилваха страха в тях. Те го бяха видели да влиза с Ксинтия, после ненаситната Мери бе в неговата компания. Викове, крясъци, безподобни звуци. Всичко това бе така мистично за тях, но и знаеха, че там е многокилограмовият, непобедим в битките Бургот. Келнер там влизаше само при повикване. Такива възклицания посетителите: художници, собственици на селки имоти, занаятчии, паралии от пиратски живот, не бяха чували досега.