Бари Късел - Обрядът

— Графе, това не е за вярване. Ти не ще повярваш! — каза този, който въобще и не предполагаше, че е в компанията на току-що заразен „летящ прилеп“. — Кор и Юрум са видели как този същият Бургот е убил един слуга. Но как? Питаш ли се как? Изгризал му шията. Вместо както подобава на благородник да го съди или поне честно да се бият, то…! Той е вампир, Уйлям! Или може би „летящ прилеп“. И сега Ксинтия е в ръцете му.

— Якоб, млъкни с бръщолевенията си, виждам че е в ръцете му. По-добре продължи нататък!

— Ами те казват, че се е случило миналата нощ, когато ти си бил с Ксинтия в замъка. Отвличайки с коня си слугата, той се отправил към тресавището до Вармонт и там се развило ужасно пиршество. Да, пиршество. И са сигурни в това, защото видели всичко от толкова близо, че замръзнали от страх. Не помръдвали, за не издадат присъствието си.

— Е и, какво по-нататък е станало със слугата и този мерзавец?

— Кор казва, че като стоварил жертвата си от коня, то бедният човечец бил вече полумъртъв от страх. Коленичил и започнал да се моли, но Дионисий само му казал да чака и така изфучал с гърлен глас нагоре, та тресавището потреперало. След малко огромна птица, приличаща на гущер с крила, долетяла и заговорила с човешки глас. Кор и Юрум се шашнали и загубили и ума, и дума. Само се хванали за главите и не знаели какво да правят. Да бягат било вече късно, та продължили да гледат.

— И това изчадие как се казвало? — попита Уйлям без да усети, че задава несвойствен въп рос.

Якоб го погледна, но продължи:

— Да, наистина това изчадие си имало име. И знаеш ли как се казвало? Арон! Арон ван Шхри! Името на градоначалника.

— Арон? — спомни си графът за полумумията, която седеше на отвора-прозорец в замъка на Борсбом и напътстваше Ксинтия как да върши обряда.

— Но да продължа по-нататък. Та този Арон бил целият в ципи и крила. Устата му меляла постоянно заплахи и от нея се стичали лиги и парцали от меса. Слугата извикал с все сила: „Боже, та това е дяволът!“, но Дионисий не се засегнал много, само се усмихнал под мустак. След това никой не предполагал, че този същият Дионисий ще захапе слугата за шията и от паста му ще се оголят такива ужасни, кухи зъби. Слугата заревал и понечил да се отскубне и успял дори да побегне из тресавището, но Арон със силното си змийско тяло се притекъл на помощ. Така вдигнал с мощните си крила жертвата във въздуха, че тя едва не паднала на главите на Кор и Юрум. За щастие крилатата змия не ги забелязала, ами просто пуснала пак слугата в краката на Бургот, за да го довърши. Последвали какви ли не проклятия и същият този „летящ прилеп“ продължил полета си в посока към Борсбомския замък.

— Яко, истина ли е всичко това…? Знаеш ли, че тези двамата, Кор и Юрум, са в смъртна опасност — замислено и тихо промълви де Мол. — Все пак, давай докрая!

— Аз знаех, че ти си с Ксинтия и днес много се притесних, че те няма, а тя е с него тук. Но да продължа. Та те видели по-нататъшната гощавка на Бургот. След гаврата със слугата, му изпил кръвчицата и започнал да се превръща в същото изчадие, като Арон, но много по-едро и силно. Заровил трупа за броени секунди. Пръстите му били като от желязо и така ровели земята, все едно че копаел с лопата. След това политнал с големите си прилепови крила нагоре и в посока към Хохландската църква.

Уйлям слушаше и съпоставяше снощната случка с новите доказателства за „летящия прилеп“. Той нямаше избор. Трябваше да разкаже всичко на Якоб, иначе борбата му срещу изчадията никога не би имала пълен успех. Но първо искаше да види сцената с Ксинтия, дори имаше желание да говори с нея, но същевременно трябваше и да се пази от Дионисий.

— Виж какъв е напорист, този дебелак — забележи Якоб, зяпайки през отвора. — Но той ще я изнасили! Виж… виж, Уйлям!

Графът погледна и не можа да изтърпи това, което правеше Дионисий. Стана и повлече довереника след себе си.

Ксинтия бе твърдо и недвусмислено поставена от силния и масивен сътрапезник на масата. Полупиян и от виното, и от красотата й, Дионисий разкопчаваше ненужните копчета по панталона си и притискаше със свободната си ръка изваяното тяло на красавицата. Тя бе изпаднала в ужас и отвръщение от него, но знаеше, че си го заслужава. Такава двойствена игра винаги се заплаща скъпо. Понечи да извика, но кой ли би посмял да й помогне. Може би само Уйлям, но той сигурно лежеше с разпрана шия в замъка или бе умрял.

— Дионисий, недей тук! Ще ни видят хората и ще говорят после. А пък и Арон ще бъде огорчен, ако научи. Спри! Моля те, животно такова… — вече полуразголена, тя се мъчеше да го възпре, но без особен резултат. — О-ох, недей!