Бари Късел - Обрядът

Граф де Мол отвори очи и с леко задоволство си спомни разказаното от вътрешния му глас. Въпреки неговото недоверие към необяснимите явления в живота, сега той не само повярва, ами се замисли какъв план да състави, за да действа в променената реалност.

Лъчите на слънцето подсказваха, че следобедът е преминал средата си и се насочва към своя сън. Това искаше да каже, че планът трябваше да е готов час по-скоро и спокойно да се чака по-нататъшното развитие на нещата. Като че ли това не бе графът отпреди няколко часа. Той стана с бодро движение, опипа разпраната си шия, но не откри голяма рана, както очакваше. Само един дълбок белег доказваше, че всичко случило се е било истина. Жестока и коварна истина. Силата, с която винаги разполагаше бе в изобилие и дори сега не бе намаляла, ами обратното. С едно заучено до съвършенство движение, графът отскокна от каменния под и почувства новата енергия, придошла от пашкула. Намери се така бързо на височина, която не бе достигал никога досега и приятно се усмихна.

„Ех, Ксинтия, какво си направила с мен!? Та кой ще ме победи сега, Арон Градоначалникът ли казваш? Ха-ха!“ — повече на себе си каза той, отколкото на отсъстващата, загадъчна жена.

„Аз не съм Ксинтия, но ти действително си непобедим — дочу де Мол някъде в главата си глас, който се отличаваше от гласа на собствената му душа и за кой ли път пак се стъпи са. — Аз съм част от развитата душа на твоята любима и не се учудвай, когато някой път получиш съвет, я от мен, я от моята мила компаньонка в теб“ — поясни говорещата субстанция.

„Добре, добре…! Край на изненадите и учудванията. Приемам ви като част от мен и да му мисли този, който не вярва, нали?“– каза графът, но въпреки всичко се позамисли.

В писмото Ксинтия казваше, че трябва да я чака тази вечер, за да го вземе със себе си, но защо? Къде щеше да го води? При стадото ли? При Арон ли? Такива въпроси идваха от само себе си в главата му и вместо да им дава отговори, той така извика, че разтърси замъка:

— Какво да правя…?

„Довери й се и я чакай.“– дочу се ехото прозвъняло в главата му.

Всички прилепоподобни същества бяха свързали вече змиевидните си тела в едно огромно, напомнящо на прилеп със сребърни криле, създание. То пък бе обгърнато от свилени нишки. Всяка една от тях водеше до мястото, където преди това се бяха захванали тези изчадия. Оставената от тях люспеста кожа висеше захваната за свода с твърди, костеливи нокти.

Ксинтия виждаше всичко това. Позна своята сребърна нишка и попита душата си.

„Какво предстои, какво е обяснението на всичко това?“

„Това е същността на живота, това е развитието на нас чрез вашите земни тела. От вас ние извличаме емоции. Вие сте средството, с помощта на което ние правим история, както на вас, така и на нас. Ние сме взаимно обединени. Когато сребърната нишка, която ни свързва се прекъсне, тогава ние отлитаме нагоре в Големия дом, а вие умирате. Всъщност умира само тялото, защото то е химична структура, в която ако някой жизнено важен орган е повреден, то цялата химична съвкупност се разпада. Всички спомени и емоции обаче остават в нас и ние ги носим със себе си вечно, от превъплащение до превъплащение, от век на век — даде частичен отговор на въпроса душевната субстанция и продължи. — Сега ти преставаш да съществуваш, аз ще бъда твоето съзнание и ролите ще се сменят. Както аз, допреди да станеш «летящ прилеп», бях винаги в теб, така сега ти ще бъдеш в мен, докато трае престоят ни горе в Големия дом.“

Ксинтия се почувства съвсем лека. Тя не усещаше нито тяло, нито форми. Преходът от прилеп към душевна субстанция бе определено приятен за нея. Обзе я някаква неимоверна огромна радост и сякаш светлина нахлу в нея. Светлина, която не идваше от лъчението на слънцето, ами от космоса.

„Прилепът-майка“, която бе съставена от стотиците получовеци-полуприлепи, напусна високата църква и полетя нагоре в дълбините на вселената със скорост, която не можеше да се измери. Невидимите за човешкото око сребърни нишки обаче останаха. Това бяха нишките на живота, които свързваха духовните субстанции със земните биохимични тела.

Когато се опомни, Ксинтия усети слънчева светлина, от която я заболяха очите, но пък бе приятна за тялото. Огледа се и за свое учудване видя стотици хора в Хохландската висока църква, които също като нея се оглеждаха и опипваха.

Мнозината от тях, които имаха повече души в запас, си спомняха за преживелиците в Големия дом, но такива, като Ксинтия, току-що заразени, почти нищо не проумяваха.