Бари Късел - Обрядът

— Ксинтия, още много трябва да убиваш, докато събереш достатъчно души, за да изживееш изцяло опиянението, което бе горе — с добре изглеждащ вид сподели Арон ван Шхри, градоначалникът.

От чудовищното му тяло на прилеп и помен нямаше. Със спретнати дрехи, полагащи се на човек с такъв пост, Арон одобрително повдигна мустак и добави:

— Тази вечер ще бъдеш на лов с граф Винсент, той е опитен и ще ти бъде от полза. Аз ще съм също наблизо, с Габриеле, но после ще се видим в замъка на Борсбом и заедно ще долетим при стадото.

— А Габриеле? — промълви едва чуто красавицата и добави. — Аз се страхувам от нея, а може би и… ти?

Подразбрала разговора на двамата, Габриеле се приближи измежду вече напълно преобразените, както преди, жители на стария Лейдън.

— Как е с новата, скъпи Аро? Като че ли наистина имаш добър вкус — звукът излезе от повдигащите се, изваяни гърди на Габриеле, но в лицето й имаше още черти, запазени от змийското превъплъщение. — О-хо, та това е Ксинтия, красавицата на нашия Лейдън! — почти долепи тя лицето си до това на обърканата млада жена и продължи. — Внимавай, съкровище, да не пострадаш.

— Приятно ми е да го чуя от жрицата на стадото Габриеле, но аз ще съм далеч от вашето щастие с господин градоначалника — каза прелестната Ксинтия, гледайки с видимо доволство към Арон и добави. — Има и за мен доста графове… може и Дионисий, той тъкмо идва.

— Накъде ще се понесе компанията на високите особи — с преливащ от смях глас се намеси идващият, с тяло на боец, грамадан Дионисий. — Нали нямате нищо против ако ви придружа? — не отделяше той поглед от Ксинтия. — В „Стария лъв“!? Там има прекрасно филе от акула и вино от испанския крал.

— Съжалявам, но аз имам важни дела днес, а и трябва нещо да подготвя за довечера. Ще се видим нощес в стадото! — почти заповеднически се изпъчи Арон и помъкна Габриеле към обградената с охрана градоначалническа къща на Лейдън.

Възвърнала предишната, омайна форма на тя лото си, Ксинтия направи недвусмислен жест на Дионисий да я последва и двамата напуснаха църквата.

До вечерта оставаха няколко часа и граф де Мол, вече възстановен напълно от обряда, се спусна по пустите каменни стълби на изоставения и полуразрушен замък на Борсбом. Долу го чакаше послушно черният жребец, който бе подарък от Делфтския градоначалник. Животното изпръхтя, като видя своя собственик и жадно зачака да бъде милвано.

Накъде можеше да поеме графът и самият той не знаеше. Имаха уговорка с Якоб Камбир в реномираната страноприемница „Стария лъв“. Времето бе напреднало, но Якоб може би бе останал да го чака. За по-нататъшни разкрития Уйлям можеше да се довери само на него. Разликата бе сега, че той вече бе полуприлеп, който тази вечер трябваше да лети със стадото. Как да разкаже всичко това на неговия Якоб?

Граф де Мол влезе с твърда крачка в страноприемницата и захлопна силно вратата след себе си. Той не очакваше такъв удар, но изглежда субстанцията на Ксинтия вече бе в пълнен ход. Якоб, който пиеше вино с неколцина местни художници, веднага реагира на тежкото затваряне и се спусна към своя приятел.

— Графе, много време мина и съм обезпокоен. Научих страховити неща от управителя на „Голямата мелница“. Дано да свърши всичко добре за твоята любима.

— Какво е станало, Якоб?

— Първо да седнем някъде! В другата зала, защото Ксинтия е тук. Аз мислех… че е с теб, но изглежда се потвърждават моите предположения.

— Какво? Ксинтия? Тук…?

— Да, тук е с Дионисий Бургот. И са много влюбени, поне така изглеждат.

— Бургот, този кучи син! Той ще си плати!

— По-бързо, да отидем в тайника и оттам можем да чуем всичко.

Графът не опираше в земята, енергията го бе обзела и той едва се сдържаше да не експлоадира. Якоб подтичваше със ситни крачки след него, влачейки меча си. Тайникът бе празен. Само с ключ от съдържателя можеше да се проникне там и да се шпионира. Де Мол имаше този ключ. Влезли вече вътре, те се насочиха към отвора, от който се виждаха всички посетители и всички затънтени места в добре подредената страноприемница. Ксинтия наистина бе с Дионисий в една ложа. Масата, отрупана с филета от акула и два глинени съда с вино, едва се крепеше от тежестта на ястията. Грамаданът бе преполовил вече единия съд и опиянен, се опитваше да говори на сътрапезницата си, но се получаваше само едно неясно фъфлене.

Двамата наблюдаващи се бяха ококорили от изненада.

— Яко, разкажи ми какво си чул, какво е станало? — загрижен попита граф де Мол своя довереник.