Бари Късел - Обрядът

След успехите, двете непримирими жени не спряха само с лекуването на неизлечими болести, но дори дръзнаха да идат и там, откъдето никой не се бе връщал, а именно в Отвъдното. Разбира се, те биха могли да започнат веднага, ако не бе повторното отиване на Кейс де Граф в лудницата. От концерна не позволиха той да бъде вкаран за лечение в сферата, по простата причина, че бе „златна мина“ за тях и не искаха да рискуват.

Две години по-късно изключително надареният програмист сътвори усъвършенстван вид на „Хейст“, „Мегахейст“, и след подбор на доброволци започна преломният в човечеството проект.

— Петер, вече сме в 1997 година. Освободи напрежението от преживяното и си спомни за прелестната Александра. Тя те чака с нетърпение — с напевен глас прошепна доктор Райдсма.

— Ксинтия, къде е Ксинтия? — като гръм из вика Петер и отново се стопи в собствения си мрак.

Александра бе готова за „пътуването“. Доктор Райдсма сложи последните скенери по слепоочията й и се обърна към Йоманда:

— Готови сме за преход, дано новата програма бъде и новия успех! Сферата е на обороти и можеш да вкараш аурата в компютъра.

На екрана с ясна отчетливост се видя годината 1640 и широките крила на същество, което се спускаше от висока кула на занемарен замък.

— Йоманда, та това е Ксинтия! — почти в истерия извика докторката.

— Значи се потвърждава нашата теория! Те винаги са били заедно.

След оставянето на пашкула Ксинтия, с неуверено летене, започна да се спуска надолу към пълното с крякащи жаби блато. Беше обзета от противоречиви чувства, но не и от разочарование, защото знаеше, че бе спасила любимия… може би. Пътят към стадото тя не знаеше, но го чувстваше с новите си сетива. Затова и Арон така лесно я бе оставил да довърши обряда и да се прибере сама. Но той сгреши и това щеше да доведе до необратими за него последици. Вече окончателно оформена като изящна птица-прилеп, с леко накланяне на ципестото си крило, Ксинтия полетя към мистичния стар град Лейдън.

С натрапчива бързина светлината на новия ден си пробиваше път във вече остарялата и необикновена нощ. Красавицата трябваше да по-бърза, иначе великолепното й тяло на прилеп щеше да се превърне в прах. След като знаеше инстиктивно да управлява полета си посредством ехооргана, поместен в лявата половина на главата й, Ксинтия почувства посоката, откъдето идваха сигналите на другите „летящи прилепи“ от стадото.

Полуразрушеният свод на огромната църква беше наситен с прикрепени за него прилепоподобни същества, които вече изпадаха в дълбок унес.

Арон и Дионисий с мъка успяваха да задържат очите си отворени, защото те очакваха и знаеха, че тя ще дойде.

— Вече ще се пукна от мъка, не издържам. Аз съм си виновен! — изсъска Арон и същевременно се захвана с ноктите на крилатите си ръце още по-яростно за свода. — Ти не можеш да си представиш колко по-красива е вече тя, приятелю. Най-обаятелното същество във вселената.

— Габриеле много ще се разфучи ако разбере — дяволито забележи Дионисий и добави. — Арон, май за мен ще бъде този слав.

Арон беше като потресен от предполагаемото развитие на нещата, сви се в люспестата си кожа и притвори вече натежалите до смърт очи.

„Летящите прилепи“ трябваше да сътворят Голямата майка и след това техните души да излетят нагоре, към все още непонятното и от нито един смъртен непосетено място.

В този момент, с изящно движение на изваяните си прилепови крила, Ксинтия взриви вече почти заспиващото стадо. Чувството за красота и грациозност беше дори засилено в този сорт същества и те я възприеха, ако не със задрямалите си очи, то с вътрешните умения на душите си. Който притежаваше повече завоевания, той можеше да усети най-силно присъствието на новата богиня на това загадачно общество.

Ксинтия не предполагаше, че ще направи такова голямо раздвижване на повече от хиляда души, които бяха натъпкани в мозъчните кухини на „летящите прилепи“.

Дионисий бе пленен от перфектно изваяната фигура на новопристигналата и се зарече да направи всичко на света, само и само тя да стане негов слав. Това чувство бе обладало и Арон, водителя на стадото, още по време на обряда. Единствената задръжка бе Габриеле и той мислеше как да се отърве от нея.

— Дионисий, да не си посмял! — изхлипа Арон, впивайки острия шип на опашката си в тялото на досегашния му вечен приятел.

— Не-е, недей, Арон! Боли ужасно! — неистово изстена вторият по сила в стадото и добави. — Тя наистина е новата богиня.